— Добър ден — каза Орвер, — аз съм Латюил.
Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.
— Извинете — каза той, — но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.
— Така е — отвърна Орвер.
Мислейки за разкопчания си панталони, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.
— Е, тогава довиждане — каза Льорон.
— Довиждане — каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.
Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.
Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките.
Като слезе по стълбището, той лека почука на прозорчето на портиерката…
— Влезте — чу се гласът на портиерката.
— Има ли поща за мен? — попита Орвер.
— О, г-н Латюил! — прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. — Значи… Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя… но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!… Всички полудяха. А сега… е, така де… свикваме…
Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.
— Само за яденето не е много удобно — каза тя. — Странна е тази мъгла… насища, както се казва… аз, знаете ли, се храня добре… но от три дена — чаша вода, парче хляб и това ми стига.
— Ще отслабнете — каза Орвер.
— Ха, ха! — изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. — Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват… Пипнете да видите…
— Но… ъ-ъ… — измънка Орвер.
— Пипнете да видите, ви казвам.
Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.
— Удивително! — установи Орвер.
— Аз съм на четиридесет и две години — каза портиерката. — Е, никой не би ми ги дал! Ах!… Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство…
— По дяволите! — възкликна Орвер, поразен… — Та вие сте гола!…
— Добре де, ами вие! — отвърна тя.
— Вярно — каза си Орвер. — Що за идея ми хрумна.
— По телевизията казаха — продължи портиерката, — че това е полововъзбудителен аерозол.
— Ах!… — обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.
— Чакайте, госпожа Панюш — умоляваше я той. — Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.
— Ох, ох! — въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.
— Все ми е едно — каза Орвер с достойнство. — Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.
— Брей — промърмори портиерката, без да губи самообладание, — господин Льорон е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.
— Слушайте — каза Орвер — днес се събуждам… Не съм свикнал.
— Аз ще ви покажа — отговори портиерката.
После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.
Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове.
Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.
— Боже мой — каза той. — Възбудителна мъгла!
Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.
— Да му се не види! — допълни Орвер, за да уточни мисълта си.
Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.
В магазина беше много шумно.
Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.
— Щом ви давам хляб от един килограм — каза хлебарката, — имам право да искам съответния размер, по дяволите!