Робърт Блох
Люси никога не ще си тръгне
— Не можеш да минеш оттук.
Люси понижи глас, защото знаеше, че стаята на сестрата се намира точно до моята, а аз не трябваше да имам никакви посетители.
— Но Джордж прави всичко, което е по силите му — боже мой, само като си помисля колко му струват всичките тези доктори и специалисти, че и сметката за санаториума. А сега и тази сестра, мис Хигинс, която седи тук по цял ден.
— Няма смисъл. Нали знаеш, че няма. — Люси не звучеше така, като че ли спори с мен. Тя знаеше. Това е, защото тя е по-умна, отколкото съм аз. Люси никога не би се захванала с пиенето и не би нагазила в такава бъркотия. Затова замълчах и се вслушах в думите й.
— Виж, Ви — промълви тя. — Не искам да ти казвам това, обаче, ти не си добре, нали разбираш. Но тези дни, така или иначе, щеше сам да го разбереш, тъй че можеш да го чуеш и от мен.
— За какво става дума, Люси?
— За Джордж и за лекарите. Те не мислят, че ще се оправиш — тя замлъкна. — Те не искат да се оправиш.
— Ох, Люси!
— Изслушай ме, малки глупчо. Защо според теб те изпратиха в този санаториум? Заради някакви процедури, нали така казаха те. Ти ги извърши. Окей, значи си излекуван тогава. Но забелязваш, че лекарят те навестява всеки ден, Джордж се грижи да не излизаш от стаята си, а мис Хигинс, която уж е медицинска сестра. Ти знаеш ли, впрочем, каква е тя? Тя е бодигард.
Не можех да кажа нищо. Само стоях и мигах. Искаше ми се да закрещя, но не го направих, защото някъде дълбоко в себе си знаех, че Люси е права.
— Само опитай да се измъкнеш оттук — каза Люси. — Ще видиш колко бързо се заключва вратата пред теб. И всички тия глупости за специални диети и почивка не ме заблуждават. Погледни се! Ти си толкова добре, колкото съм и аз. Трябва да си навън, да се срещаш с хора, да се виждаш с приятелите си.
— Но аз нямам приятели — напомних й. — Не и след онзи купон, не и след онова, което направих.
— Това е лъжа — заяви Люси. — Джордж просто иска да мислиш така. Ти имаш стотици приятели, Ви. Те все още те обичат. Те се опитваха да те видят в болницата, но Джордж не ги пусна вътре. Те изпращаха цветя в санаториума, но Джордж каза на сестрите да ги изгорят.
— Наистина ли? Той е наредил на сестрите да изгорят цветята?
— Разбира се. Виж, Ви, време е да се сблъскаш с истината. Джордж иска те да мислят, че си болен. Джордж иска ти да мислиш, че си болен. Защо ли? Защото така ще може да те изолира завинаги. Не в частен санаториум, а в…
— Не! — започнах да треперя. Не можех да се удържа. Беше ужасно. Но поне доказваше нещо. В санаториума ми казаха, самите лекари ми казаха, че след като извърша процедурите, треперенето ще изчезне. Както и сънищата и всички други неща. А ето че сега аз треперех отново.
— Да ти кажа ли още нещо? — прошепна Люси. — Да ти кажа ли какво слагат в храната ти? Да ти кажа ли за Джордж и мис Хигинс?
— Но тя е по-стара от него, а освен това той никога…
Люси се засмя.
— Стига! — извиках аз.
— Добре. Само недей да викаш, малки глупчо. Да не би да искаш мис Хигинс да дойде?
— Тя си мисли, че спя. Даде ми приспивателно.
— Добре, че го изхвърлих. — Люси се намръщи. — Ви, трябва да те изведа оттук. И не разполагаме с много време.
Тя беше права. Нямахме много време. Секунди, минути, часове, дни, седмици — колко време беше изминало, откакто за последен път бях обръщал чашката?
— Ще се измъкнем — каза тя. — Ще наемем стая, където няма да ни открият. Ще се грижа за теб, докато се оправиш.
— Но стаите струват пари.
— Имаш онези петдесет долара, които Джордж ти беше дал за костюм.
— Люси — попитах я аз. — Откъде знаеш това?
— Нали ми каза още преди сто години, глупчо. Горкичкото — не си спомняш нещата много добре, а? Ето още една причина да ми се довериш.
Кимнах. Можех да се доверя на Люси. Макар че, по някакъв начин, тя беше отговорна за моя алкохолизъм. Тя просто си бе помислила, че това ще ме развесели, когато Джордж доведе всичките си скъпи приятелчета в къщата и ние излязохме да впечатляваме клиентите му. Но Люси се бе опитала да помогне. Можех да й се доверя. Трябваше да й се доверя.
— Можем да тръгнем веднага, щом мис Хигинс излезе тази нощ — каза Люси. — Ще изчакаме, докато Джордж заспи, какво ще кажеш? Защо не се облечеш още сега, а аз ще се върна да те взема.
Облякох се. Не е лесно да го сториш, когато трепериш, но аз успях. Дори си сложих малко грим и подрязах мъничко косата си с големите ножици. После се погледнах в огледалото и казах високо:
— Е, какво ще кажеш?
— Изглеждаш лъчезарен — усмихна се Люси. — Излъчваш положително сияние.
Аз стоях там и се смеех, а слънцето залязваше, хвърляйки отблясъци върху ножиците по начин, който ме накара да присвия очи, и аз изведнъж се почувствах сънлив.