2.
Струва ми се, че само след секунда малка ръка се е забила в корема ми.
— Ава! Престани!
Дъщеря ми се върти върху мен в леглото.
— Мамо, пусни ме при теб — моли тя и вкарва струи студен въздух в топлото пространство под завивките. Обикновено мушването в леглото на четиригодишната ми дъщеря рано сутрин, за да я гушна, е едно от най-големите ми удоволствия. Приятно ми е да чувствам меката й кожа и студените й крачета да се притискат до гърба ми, но сега е седем и десет и главата ми пулсира, а очите ме сърбят. Пол не е тук и споменът от снощи изведнъж ме изправя. Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Мамо, студено ми е, мамо…
Не мога да повярвам, че съм спала и че съм оставила съпруга си в такова състояние на пода. Ужасяващи видения, че Джош неволно се спъва в трупа му, докато отива да си пусне анимационно филмче, ме изкарват от леглото.
— Татко е на дивана. Крие се под одеяло.
Скачам от леглото и нахлузвам халата си. Ава се почесва по русокосата глава.
— Мамо, може ли Фийби да дойде да играем?
Не й обръщам внимание и забързвам към вратата на спалнята. Време е да разбера истината за снощи.
Пол не е в хола. Намирам го в кухнята. Подпрял се е на плота, държи чаша чай в едната ръка и препечена филия в другата. Облечен е и е избръснат и разговаря с Джош, който се е навел над купа с овесени ядки. Съпругът ми изглежда напълно нормален.
— Заповядай. Направих и за теб. — Той ми подава димяща чаша и се усмихва. Не отвръщам на усмивката му, но скръствам ръце в жест „слушам те, говори“. Пол оставя чашата и престава да се усмихва.
— Какво се случи снощи?
— Нищо.
— Нищо?
— Напих се и станах сантиментален. — Той повдига рамене, сякаш се опитва да омаловажи нещата.
Недоверчиво присвивам очи.
— Но ти каза, че… — Двамата поглеждаме дали главата на Джош е помръднала. Не е необходимо да изричам думата. Дори не съм сигурна дали мога да произнеса „убил“. Струва ми се толкова странно и мелодраматично, когато слънцето грее през прозореца и по радиото говорят за задръстване по М25.
— Не ставай глупава.
— Какво се случи?
— Нищо!
— За кого говореше?
Джош започва да усеща нещо различно от обичайното ни поведение сутрин и като костенурка, която се събужда от дълъг зимен сън, надига глава и мигайки, ни поглежда.
Пол се взира гневно в мен.
— За никого.
Вдигам ръце и иронично ги размахвам към него. Той разбира, че имам предвид кръвта.
— Прегазих куче.
— Какво? — Като подскача, нахлузила полицейска фуражка на главата си, Ава влиза в кухнята.
— Не мога да повярвам, че си карал в това състояние!
— Кейт, моля те! И без това ужасно съжалявам. Имам ужасен махмурлук.
Двамата се втренчваме един в друг.
— „Шредис“ или препечена филия, Ава? — питам оживено и се приближавам до бюфета.
— „Криспис“. Искам „Криспис“.
Взимам купичка и лъжица.
— Куче?
— Да. Реших, че трябва да го преместя и да го покрия… Знаеш как е.
Искам да му кажа, че по ръцете му имаше кръв, но се сдържам.
— Какво куче?
— Моля?
— Каква порода беше кучето?
— Мисля, че кръстоска между лабрадор и нещо друго. — Пол навежда глава. — Трябваше да го влача и се разстроих.
Втренчвам се в съпруга си, туптящото сърце в дома ни. Стои в кухнята с децата си. Познавам го по-добре, отколкото той себе си. Често ми го казва. И знам, че когато наведе глава, Пол лъже.