— Не. Дайте ми визитката си и аз ще му я предам. Само това мога да направя за вас.
Вече виждам дома си, но отпред стои друг Деклан. Съзира ни и хуква към нас.
— Госпожо, аз съм от „Сън“.
— Моля ви, оставете ме на мира! Стига толкова!
— Какво означава това за телевизия „Форуд“? — пита първият Деклан. — Ще продължат ли да правят криминални поредици, ако единият шеф е в затвора?
Вторият репортер застава пред мен и препречва пътя ми.
— С децата съм, имайте милост!
Напомнят ми на просяци от страна от Третия свят. Протегнатите им ръце блазнят суетата ти. Почти ги обичаш, докато им даваш дребните си пари, а после те заобикалят още осем и ти ги отпращаш с пръчка, ако имаш, и страхът ти потиска чувството, че си бил подведен.
— Ако отделите няколко минути да отговорите на въпросите ми, ще си отида — добавя Деклан.
Вървя с наведена глава, за да не ме снимат, минавам покрай него и пъхам ключа в ключалката.
— Госпожо Форман, хората искат да знаят какво мисли семейството ви!
Те продължават да ме обстрелват с въпроси, когато затварям вратата.
— Мамо, какви са тези хора? — пита Ава.
Треперя, докато обяснявам колкото мога по-спокойно, че някой, когото татко, Лекс и чичо Джон познават, е починал и полицията и журналистите се опитват да разберат какво се е случило с този човек, за да се почувства по-добре семейството му, защото е тъжно, когато някой умре, и че мъжете навън работят за вестници и задават въпроси, за да напишат статии за това и хората да научат истината.
Очите на Ава изглеждат огромни за малката й глава. Тя кима.
— Мамо…
Затаявам дъх.
— Когато порасна, искам да бъда русалка — добавя Ава и изтичва в кухнята.
Стената е единственото нещо, което ме крепи на крака.
Някакъв шум ме кара да се обърна. Джош хлипа до стълбището — силни, безмълвни ридания, придружени от повдигане на малките му рамене.
23.
Обичам редиците еднотипни къщи, фактът, че са сгушени между другите, ме кара да се чувствам защитена и в безопасност. Улицата е само на няколко метра от хола и в летните вечери чуваш потракването на високи токчета. Предполагам, че на улицата живее стюардеса. Не съм израснала в такава къща и знам, че майка ми не може да разбере защо при успеха на Пол и големината на семейството ни не живеем в по-голяма и по-нова къща в предградията, с градина и хубав, просторен гараж. „Ах, тези стълби!“ — възкликва тя, сякаш качването и слизането по тях е твърде много за инвалид като мен. Когато й казах, че Пол предпочита да живее близо до Централен Лондон, за да ходи с велосипед на работа, мама измърмори: „Човек с неговото обществено положение“. Тя идва от свят, където важните личности се придвижват с коли, защото автомобилът те пази от другия й голям страх — хора, които искат да ти сторят зло, а според нея това са почти всички.
Отивам в градината. Късното следобедно слънце ме огрява. Чудя се дали майка разбира света по-добре от мен. В сърцето ми се преплитат подозрения, гняв и тъга. Градината ни скрива от хората отпред, които разплакаха деветгодишното ми дете. С Пол гледаме как Джош хвърля топка за тенис на Макс и Маркъс и търсим признаци на стрес в движенията и поведението на сина ни. „М и М“ са добре дошли и все още са единствените, които могат да откъснат Джош от компютъра и да го изведат на чист въздух. Те ни помагат да играем на щастливо семейство.
— Мислиш ли, че той е добре? — тихо ме пита Пол.
— Не иска да говори с мен. Много плака.
Пол сумти недоволно.
— Добро хвърляне, Джош! А смяташ ли, че разбира какво се е случило?
— Отчасти — отговарям и след кратко мълчание добавям: — Което е повече, отколкото аз разбирам.
Пол откъсва лист от най-близкия храст. Клончето се накланя към нас и се изстрелва назад с обвинително шумолене.
— Лекс очевидно се е срещнал с Мелъди да пийнат нещо. Видели са ги заедно в кръчмата до гората, където тя е била убита.
— Господи! Защо не е казал на някого?
Пол започва да прегъва листа в ръката си.
— Нямам представа.
— Той чукаше ли я?
Той ме поглежда предпазливо.
— Знаеш, че Лекс пробва с всяка.
— Не те попитах това, а дали той чукаше Мелъди.
Топката прелита над главата на Пол и Макс отива да я вземе. Той прелива от младост и енергия като светлозеления лист, който Пол е накъсал на парченца.