Мобилният телефон на съпруга ми звъни и той пуска на земята остатъците от листа.
— Не знам, Филоси. Вече не знам какво да мисля. О, боже, Астрид е. — Той отговаря на обаждането и се връща в къщата.
Тръгвам из градината и отивам при канала зад дърветата. Втренчвам се в безлюдната пътека покрай брега и се питам колко ли време ще отнеме на репортерите да разберат, че къщата ни се вижда оттам. Маркъс притичва по бермуди. На кръста му е завързан тънък пуловер.
— Маркъс, би ли ми направил една услуга?
— Разбира се. — Той се опитва да ритне топката с босия си крак. Пристига и Макс, застава пред мен и слага ръце на кръста си.
— Пред къщата ни има репортери — казвам.
— Страхотно! — Той небрежно подхвърля топката от едната си ръка в другата.
— Е, не съвсем. Деловият партньор на Пол е арестуван. Работата е сериозна.
— Колко сериозна? — пита Макс и се почесва по ръката.
— Мислят, че може би е убил жена, с която е работел — отговарям и Маркъс подсвирва. — Ако видите някой да се навърта по пътеката край брега, ще ми кажете ли?
— Няма проблем. — Той пуска топката и аз я взимам. Обръщам я в ръцете си и проследявам с пръст извитите й бразди.
— Сигурна ли си, че всичко е наред, Кейт? — пита Макс.
— Не. — Хвърлям топката, колкото мога по-високо и силно и виквам: — Маса за пикник. — Топката отскача в дървената повърхност и рикошира като пинбол по плочите на пътеката и в стената на къщата.
— Хубаво хвърляне! — Макс е смаян.
— Репортерите по-добре да внимават или ще замеря и тях, само че с нещо много по-тежко. — Маркъс ме поглежда одобрително и аз се разтрепервам от вълнение като ученичка, наслаждавайки се на тръпката колко страхотно е дори за миг да те хареса някой, роден през 1988 година. — Всичко ще бъде наред, стига да стоят далеч от децата ми.
— Ще си отварям очите на четири — обещава той.
— Мисли за нас като за кучета пазачи в градината — добавя Макс и утешително слага ръка на схванатото ми рамо.
Влизам през задната врата и заварвам Пол в кухнята да се мъчи да се освободи от прегръдката на загорялата от южното слънце Астрид. Тя ме вижда и буйните й коси ме обвиват. Кихам, когато остър рус косъм погъделичква ноздрите ми.
— О, Кейт, колко е ужасно, нали? Само като си помисля, че пътувах с колата му!
— Е, дори и аз съм го правила.
— Да, но като си помислиш, че някой, когото познаваш, може да бъде толкова… различен от онова, което предполагаш.
— Да. — Пол завърта очи зад русия ореол на Астрид. — Искаш ли питие?
— Да, мамка му! Имаш ли розе?
— Не, съжалявам. Само бяло.
Тя сяда до масата и отпива голяма глътка като стригач на овце след десетчасова смяна.
— Знаете ли, като се замисля сега, той имаше странен поглед.
— Странен поглед? — Пол вдига глава от айфона си.
Астрид се разгорещява:
— Да. Малко зловещ…
— Моля те — присмива й се Пол. — Само го разпитват, не са го обвинили в нищо!
Тя поглежда недоумяващо съпруга ми и после мен.
— Полицаите не са казали, че Лекс го е направил — обяснявам.
— Да, но той се е срещнал с нея в онази нощ, а не ни каза това в кръчмата, нали? В момента съм в състояние на шок, но…
— Астрид, много е важно да не говориш на никого за това, разбираш ли? — Пол насочва пръст към нея, за да наблегне на думите си. — Лекс не е на разположение и сега аз съм ти шеф. Не се знае колко дълго. Няма да говориш с репортери, нито с приятелите си, ясно ли е? — Тя кима. Мобилният телефон на Пол отново звъни. — Трябва да отговоря. — Той отива в хола и ни оставя сами.
— Премествала ли си нещо на бюрото на Лекс?
Астрид отпива още една голяма глътка вино.
— Не, нямах време. Той искаше да свърша куп неща, но знаеш, че съм много заета във „Форуд“… Искаше да отида в дома й… — Тя се навежда към мен, въпреки че сме сами, и дори поглежда през рамо. — Да взема някакви неща, които тя държала там, но не мога да го направя. Страшно е…
— Какви неща?
— Предполагам, че записи, документи. Той не каза точно какво… — Астрид млъква и се втренчва през прозореца на кухнята. — Кой е този?
Маркъс подава глава през задната врата. Държи бухалката за крикет и няколко клонки.
— Ще ги сложа в бараката с инструментите, може ли? Росата може да ги повреди.