— Ще уплаша децата.
— Тихо. — Пол ме целува по косата. — Те няма да забележат.
Полюшваме се на твърдата керамика и това ми напомня за раждането на Джош преди девет години. Представлявах грозна пародия на онова, което бях чела в списания и прилежно си бях записвала на курса за бременни жени. На следващия ден влязох в банята, украсена с дръжки за безопасност, за които да се държат полумъртви жени. Пол трябваше да ме занесе дотам и на жълтия блясък на ярките лампи и под въздействието на непознати следродилни хормони аз седнах на ръба на ваната и се разплаках, че не мога да гледам бебе и няма да оправдая очакванията. Пол ме люшкаше и тогава. „Много се гордея с теб, Филоси“ — успокояваше ме той и прокарваше длан гърба ми — единствената част на тялото ми, която не ме болеше.
— Ти ще бъдеш страхотна майка. — След малко Пол спря да ме разтрива и се вгледа в окървавените ми дрехи. — Тези нощници са странни. — Той дръпна отворената отзад болнична роба. — Задникът ти се вижда от всички, които искат да гледат. Погледни! Има дори панделки. — Скарах му се, че ме кара да се смея, когато навсякъде ме боли. „По дяволите, кога ще може да го направим отново?“ — прошепна Пол. Прекарвах повечето си време под душа в банята с грапав под, опитвайки се да изпъдя Пол. Позволих си лукса да превъртя лентата напред четирийсет години и видях двама ни, прегърбени в луксозен старчески дом, където движещите се стълби и неплъзгащите се повърхности са задължителни, и си го представих как ме къпе тогава. По онова време светът беше достатъчно романтичен за мен, за да го виждам като сигурна реалност.
— Ако Лекс дойде тук, не го пускай в къщата. Обади се на полицията.
— Той мисли, че е набеден.
Бавното полюшване спира.
— От кого?
— Изглежда, има много кандидати. Най-вече ти.
Пол изругава тихо:
— Проклетият Лекс! Винаги е имал голямо въображение. Не иска да говори с мен по телефона. — Той поглежда часовника си. — Отбягва мен и всички други в офиса. Не знам защо.
Ливи иска да покаже Лекс и Джери в следващия епизод на „Време за престъпление“. Все още не сме открили Джери и никой няма представа къде е отишъл, но Ливи смята, че без него на предаването му липсва драматизъм.
Пол недоволно изсумтява.
— Бонакорси наскоро излезе от затвора. В предаванията трябва да се предположи къде е отишъл. Едва ли има много приятели. — Той става. — Ако не внимава, и Лекс ще остане без приятели като него.
Прокарвам ръка по умореното си лице.
— Лекс е много ядосан.
— Аз също!
— Не съди някого, ако не си бил на неговото място — отбелязвам.
— Аха, значи сега се опитваш да го разбереш! При това жена, която прощава трудно! Е, аз няма да му простя.
Спомням си думите на Лекс за ненадеждния партньор. Потърсиш ли усърдно, ще откриеш хиляди мотиви. Вкопчваме се в екзотични сценарии, защото те са много по-удобни, отколкото да повярваме, че близките до нас хора са способни на чудовищни престъпления. Но от опит знам, че в деветдесет процента от случаите истинският мотив е най-очевидният.
Джош вика нещо в съня си и аз бързам да отида да го успокоя.
27.
Два дни след като баща му почина, Пол се върна на работа. Стоях на вратата, препречвайки пътя му, и го молех да си вземе още няколко дни. „Работата е единственият начин, по който ще го преживея — отвърна той. — Помага ми да запазя разума си.“ Тази сутрин ролите ни са разменени. Пол настоява да заведе децата на училище и че аз не трябва да излизам „в този вид“. Той дори вдига ръка и едва не посочва главата ми, сякаш през нощта там е израснало нещо странно, и всъщност донякъде се случи точно това. Джош ме поглежда, докато закусва. В ъгълчето на устата му са полепнали „Райе Криспис“ като мухи по добитък.
— Пфу! — обажда се той.
— Достатъчно добре съм, за да работя, само изглеждам малко странно, това е всичко — усмихвам се, но изпитвам болка.
Пол се приближава до прозореца в хола и дръпва завесата.
— Репортерите ще си помислят, че аз съм те ударил, като знам какъв е късметът ни.
— Там ли са вече?
— Не. Изглежда, не сме достатъчно важни, за да стоят на студа цяла нощ.
Махам с ръка за довиждане на Пол и децата и тръгвам да взема нещата си за работа, но не отивам там. Имам предчувствие и трябва да тръгна по следите му сама. Не спах през нощта. Лежах будна, загледана в пукнатина на тавана, и анализирах всяка подробност, която си спомнях за Джери. Един час, след като Пол заспа, аз слязох на долния етаж и прегледах видеодисковете с „Отвътре-навън“, старателно подредени на лавиците зад телевизора. Гледах части от епизоди и превъртах по-дългите откъси. Пасивното гледане е начин да престана да мисля за Лекс и мотивите му, страховете и гнева му. Три часа по-късно кратък разговор — всъщност една реплика между Джери и надзирател от затвора, ме накара да спра и след няколко минути влязох в интернет. В главата ми се зароди идея. След още два часа прерових шкафа в стаята на Джош и потърсих бинокъл. Бях оформила план — може би глупав и безразсъден, но все пак план. Конфронтацията с Лекс ме подтикна да действам. Ще му покажа каква съм хрътка.