И сега ме блъскат хиляди любители на конните надбягвания. Току-що съм платила на черно на човек с липсващ преден зъб изключително надута цена за билет с достъп до всички зони за фестивала в Челтънхам. Джери обича трепетното вълнение на конните надбягвания. Чух го да го казва в „Отвътре-навън“. Харесвал възбудената тълпа, ругатните и виковете, радостта и болката, всичко примесено в онези няколко напрегнати момента, когато конете се приближават към финала, и затова снощи се запитах дали ще устои на фестивала в Челтънхам след толкова много години. Освен това на видеозаписите видях, че той изпитва удоволствие от малките благини в затвора — нова книга в библиотеката, курс по готварство. Джери не търсеше внимание, а има ли по-добър начин да запазиш в анонимност присъствието си в тълпа от хиляди хора?
Докато обаче ме подмятат насам-натам, осъзнавам, че дори предчувствието ми да е вярно, доказването му ще бъде почти невъзможно. Радиоуредбата бълва неспирен и неразбираем шум, докато обявяват бегачите и ездачите за всяко състезание. Сложила съм си слънчеви очила, за да прикрия нараненото си лице, и се промъквам през развълнуваното множество, за да се опитам да се ориентирам. С карта в ръката. Два часа вървя около главната трибуна, оглеждам лицата и все по-често ме блъскат към шатрите с бира. Заложилите в надбягвания хора консумират езера от алкохол с невероятна бързина. Разговорите и смехът им стават все по-силни и груби с всеки изминал час. С мъка си проправям път до бара за шампанско на главната трибуна, защото е високо, заставам до прозореца и се вглеждам в огромната тълпа. Оттук поне има пространство, което да претърся. Махам слънчевите очила и изваждам бинокъла от чантата си. Лицата подскачат насам-натам и после се фокусират. Очите им са присвити. От наблюдателния си пункт виждам почти цялата писта, но има много хора, хиляди лица и пози, а аз търся само едно. Не знам как е облечен Джери или дали е променил външността си. Десетина минути по-късно сядам. Невъзможността да намеря един човек дори ако е тук, най-после е потвърдена.
Оглеждам опашките пред пунктовете за залагания, сергиите, хората около пунктовете за залагане, тълпата покрай пистата и финала. Знам, че е време да призная поражението си, но след втора безсънна нощ тази седмица истината е, че съм страшно уморена и едва се движа. Джери сигурно няма много пари. Къде ли би отишъл? Зад мен прогърмява тътен, докато три коня галопират към финала. Оглеждам бара за всеки случай. Нищо. Отново се взирам през бинокъла. Около финала има меле. Размахват се ръце и юмруци се вдигат. Най-голямото оживление е там, където тълпата е най-гъста. Виждам жена, сгушена до рамото на мъж, човек с шапка, който извива врат, за да види по-добре, подскачаща жена с навит на руло вестник, вдигнат над главата й, и дребен мъж с авиаторски слънчеви очила точно до оградата на пистата, който стои тихо и кротко. Неподвижността го издава. Той стоеше така на опашката в столовата, на огледа на килиите и пред Комисията за условни присъди. Слънчевите очила закриват отчасти лицето му, но е Джери.
Хуквам по стълбите и се провирам през тълпа от чиновници, решени да утолят жаждата си.
— Не се пали — измърморва единият, докато се промъквам покрай тях.
Излизам на главната трибуна и придвижването ми се забавя, докато се мъча да се промъкна покрай червендалести пиячи на бира и армия от хора, които сякаш нарочно се трупат точно около мен. Отнема ми твърде много време да стигна до финала. Замислям се за Лекс и забележките му вчера. Хрътка, която търчи подир подхвърлени пръчки. Дали Джери ще ми каже нещо? Има само един начин да разбера.
— Внимавайте!
Заради мен една жена е разляла бира върху приятеля си. Отстъпвам назад от намръщените им лица. Тълпата е толкова гъста, че не виждам повече от двама души напред, и не съм достатъчно висока, за да надничам над главите им. Намирам се на пет реда от оградата. Вече се вижда червено-белият диск на победния пост. Невъзможно е да се придвижа напред. Опитвам се да се промъкна странично, извивам врат и съзирам късото черно палто на Джери. Зрителите започват да се люшкат и да мърморят, обръщат глави наляво. Тропот на копита изпълва въздуха и развълнуваната тълпа ме избутва отпред. Мъж крещи името на кон. Отекват викове „Давай!“. Когато конете минават, краката ми се отлепят от земята, защото всички се блъскат напред да ги видят. Тълпата колективно изпуска затаения си дъх, аз загубвам равновесие и падам на калната трева. Ботуш смачква слънчевите ми очила.