— Всичко е мокро! — Вилицата на Джош изтраква на пода.
Пол вдига чашата си с вода и я доближава до моята.
— Добре дошли на вечеря при семейство Форман — усмихва ми се той.
— Мамо, ти на двайсет и седем години ли си? — пита Ава.
— Не, миличка, много по-голяма съм.
— На двайсет и една?
Поглеждам я снизходително.
— Не, на трийсет и седем съм.
— Много си стара, мамо — възкликва Джош, който е подпрял глава с едната си ръка, а с другата тъпче ориз в устата си. Опитвам се да уловя погледа на Пол, но той се е втренчил в масата.
— Днес се срещнах с Джеси. Тя ме заведе на флашмоб на Трафалгар Скуеър.
Пол проявява интерес:
— Сериозно?
— Да, и тя участва. Беше изумително. Заснех малко с телефона си.
— Сега телевизията широко използва мобилните телефони и интернет. — Той поклаща глава. — Ако не внимавам, ще стана старомоден.
— Джеси има нов… знаеш какво. — Поглеждам го многозначително. Пол умее да дешифрира езика, на който говорим пред децата.
— Кой е този път?
— Женен.
Той въздиша:
— Горкото копеле.
— Пол! Не е честно! Пък и би трябвало да съчувстваш на жена му. Тя страда заради кризата на средната възраст на мъжа си.
Отговорът му е да забие нос в косата на Ава и да диша дълбоко. Стоя с плика от кърито над кофата за боклук и го гледам.
— Добре ли си? — питам.
Пол излиза от унеса.
— Да, да…
— Какво се случи снощи, Пол?
Той отбягва погледа ми.
— Нищо не се е случило.
— Защо се прибра толкова късно? — разпитвам го внимателно.
— Бях с едни хора от работата.
— Кои хора?
Пол ме поглежда.
— Разпитваш ме.
— Искам да ти помогна, Пол. Затова съм с теб. — Гласът ми е тих. Искам той да знае, че сме отбор, неговият проблем е мой и можем да го решим заедно.
Пол слага Ава на съседния стол, за да стане и да нареди приборите в миялната машина.
— Не се нуждая от помощта ти. Всичко е наред. — Той разсеяно крачи из кухнята, повдига разни неща, гледа под тях и два пъти премества работното си куфарче. Разговорът ни е прекъснат, когато го чувам, че отваря шкафа под стълбите и рови вътре.
— Какво търсиш?
— Нищо. — Той се връща в кухнята.
— Е, с кого беше до малките часове?
— С Лекс отидохме на бар.
Кимам предпазливо. Дотук няма изненади. Лекс е деловият партньор на Пол и най-много от всичко обича да пие, да купонясва и да се държи като хлапе. Разговорите ни най-често се свеждат до следното:
Аз: Порасни.
Лекс: Я стига! Какво лошо има?
Пол: (Мълчи и върти очи.)
С Лекс не сме най-добри приятели. Ако това е създало неприятности на Пол през годините, откакто работят заедно, той го е прикрил много умело.
— В колко часа си тръгна?
— Не си спомням.
— Не знаех, че Лекс може да те разстрои толкова много. — Очевидно не трябваше да го казвам, защото Пол ме стрелва с поглед, от който лицето ми пребледнява. — Къде блъсна кучето?
— Искаш да кажеш, прегазих. — Той потреперва и поклаща глава. — Близо до паркинга до моста. — Вглежда се в обувките си. — Не искам да говорим повече за това, Кейт. Историята ме разстрои.
— Теб?
— Престани да ме въртиш на шиш!
Обзема ме тъга, когато той отива в хола и включва телевизора. Отрязва ме. Джош се оригва и Ава започва да се кикоти, отваря уста и полусдъвканите шоколадови стафиди се оказват на масата. Скарвам й се много по-строго, отколкото тя очаква, и Ава се разплаква. Чувствам се виновна и се ядосвам на себе си. Вбесявам се на Пол, че ми е развалил настроението и ме е накарал да се разкрещя. Майчинството е безкраен кръг от разочарования и вина.
Няколко часа по-късно лежа неподвижно в леглото и усещам как Пол се намества върху дюшека. Не мога да престана да мисля за случилото се. Мъката и паниката му са като лоша ресторантска храна в стомаха ми. Никое от обясненията ми не е приемливо. Възможно ли е Пол да се разстрои толкова много заради едно куче? Не го вярвам, но може би ще се наложи, защото алтернативите са далеч по-страшни. Призракът на друга жена и друга страст, която го изважда от равновесие, тежи като олово в мен в мрака. Женени сме от осем години. Пропуснала ли съм нещо? Винаги съм си мислила, че ако Пол ми изневери, ще разбера, ще забележа знаците. Имам опит. Баща ми изостави мама, когато бях на десет години. С Линда чухме писъците и виковете от долния етаж и затръшването на вратата. Той не се сбогува с нас. Виждала съм баща си четири пъти от онази нощ. Не го поканих на сватбата си и той не познава децата ми. Догодина Джош ще навърши десет. Мисълта, че Пол може да ме напусне на възрастта, когато аз бях напусната, е недопустима и невъобразима. Мама казваше, че й е дошло като гръм от ясно небе и че нямала представа, че татко ходи със секретарката си. Погрижила съм се във взаимоотношенията ми с мъжете да не бъда като майка си — измамена и неразбрала нищо. Сега мама е с Дейл, тъп пияница, който й „прави компания“. Линда така и не се омъжи и няма деца, но за разлика от Джеси мисля, че е щастлива. Сестра ми беше на петнайсет, когато татко ни напусна, и й е трудно да има доверие на мъжете.