— Сигурно си имат слабости — предположи Локи.
— Разбира се, че имат слабости, момче. Те са смъртни мъже и жени, същите като нас. Ядат, серат, стареят и умират. Но са като проклетите стършели — закачиш ли някой, останалите пристигат и те надупчват целия. Тринайсетте да са на помощ на всеки, който убие Вързомаг, предумишлено или не.
— Защо?
— Това е най-старото правило в тяхната гилдия, правило без изключения. Убиеш ли Вързомаг, цялата гилдия зарязва всичко и те погва. Издирват те с всички средства, които се наложи. Избиват приятелите ти, семейството ти, съдружниците ти. Изгарят ти къщата. Разрушават всичко, което си построил. А преди най-сетне да те оставят да умреш, се погрижват да научиш, че родът ти е заличен от земята из корен.
— Значи на никого не му е позволено да им се противи?
— О, можеш да им се противиш колкото си щеш. Можеш да се пробваш да им дадеш отпор, ако някой от тях е срещу теб, каквото и да ти струва това. Но ако стигнеш дотам да убиеш някой… просто не си струва. Самоубийството е за предпочитане — тогава поне няма да избият всичките ти любими и близки хора.
— Брей!
— Да — поклати глава Окови. — Магьосничеството и бездруго е внушително нещо, но шибаната им позиция е това, което ги прави такава напаст. И затова, окажеш ли се лице в лице с някой от тях, се кланяш и размазваш и не забравяш да казваш „сър“ и „мадам“.
5
— Хубава птица, задник такъв! — каза Локи.
Вързомагът невъзмутимо продължаваше да го съзерцава с леден поглед.
— Значи явно заради теб никой не може да открие шефа ти. Заради теб никой от Целите крони не е могъл да си спомни какво е правил, когато са приковали Тесо Дългия за стената.
Соколът нададе крясък, а Локи отскочи назад — гневът на птицата бе изключително впечатляващ. Викът приличаше повече на писък на раздразнено животно… и беше някак си личен. Локи вдигна вежди.
— Моята близка не одобрява тона ти — рече Соколаря. — И без това неизменно съм се убеждавал, че преценката й е безупречна. Дръж си езика, ако обичаш.
— Шефът ти очаква да извърша нещо за него — отвърна Локи, — което означава, че трябва да остана що-годе читав. Което на свой ред означава, че начинът, по който се обръщам към шибаните му лакеи от Картейн, не е от значение. Някои от убитите от теб гаристи бяха мои приятели. Заради теб ми предстои шибан уреден брак! Така че, Вързомаг, паси коноп и сери въже!
Соколицата избухна в крясъци и хвръкна от ръката на господаря си. Локи закри лицето си с лявата си ръка и птицата връхлетя върху нея. Ноктите разцепиха плата на ръкава му. Птицата се вкопчи болезнено в ръката му и запляска с криле, за да се закрепи. Локи нададе вик и вдигна десница, за да я удари.
— Само да си я ударил… — обади се Соколаря — и си мъртъв. Огледай по-внимателно ноктите на моята близка.
Хапейки бузите си от болка, Локи ги огледа. Шпорите на създанието изобщо не бяха шпори — повече приличаха на гладки извити куки, които се стесняваха до иглени върхове. Точно над тях на краката имаше странни пулсиращи торбички и дори и с оскъдните знания, които притежаваше Локи за ловните птици, това му изглеждаше много сбъркано.
— Вестрис — обясни Сивия крал — е скорпионов сокол. Хибрид, постигнат чрез алхимия и магьосничество. Един от многото, с които се развличат Вързомаговете. Тя има не само нокти, но и жило. Ако реши да се отърве от теб, ще направиш десет крачки и ще се строполиш на земята.
От ръката на Локи закапа кръв. Той изстена. Птицата го клъвна с клюн — личеше си, че се забавлява.
— Вижте… — рече Сивия крал. — Не сме ли се събрали тук възрастни мъже и птици? „Читав“ е относително понятие, Локи. Няма да ми е приятно отново да ти демонстрирам колко относително.
— Извинявам се — процеди Локи, като скърцаше със зъби. — Вестрис е прекрасна и много убедителна птичка.
Соколаря не каза нищо, но Вестрис пусна лявата ръка на Локи, като отново го одраска болезнено. Локи притисна окървавения си вълнен ръкав върху раната и започна да я разтрива. Вестрис изпърха, кацна на ръкавицата на господаря си и отново се вторачи в Локи.
— Не е ли точно както ти казах, Соколарю? — Сивия крал се ухили на Локи. — Нашият Трън умее да се овладява. Преди две минути такъв страх го тресеше, че не можеше да мисли. А сега вече ни обижда и несъмнено крои как да се измъкне от това положение.