Той подсмръкна и избърса очи.
— Май съм си изплакал всичките сълзи — рече. — Вече не знам какво да мисля за това. Родителите ми са ме учили на честност и че законът и боговете се отвращават от кражбата. Но сега откривам, че краденето си имало собствен бог. И че мога или да умра от глад на улицата, или да ми е добре тук.
— Не е толкова лошо — рече Локи. — Аз никога не съм се занимавал с нищо друго, откак се помня. Кражбите са честен занаят, ако го погледнеш от наша гледна точка. Понякога се блъскаме здравата — Локи бръкна в туниката си и извади мека платнена торба. — Вземи. — И той я подаде на Джийн.
— Какво… Какво е това?
— Каза, че ти трябват очила — усмихна се Локи. — Във Виденца има един шлифовач на стъкла, който е по-стар и от боговете. И вече не варди витрината си като едно време. Задигнах за тебе няколко чифта.
Джийн отвори торбата и срещу погледа му изскочиха три чифта очила — два чифта с кръгли стъкла и позлатени телени рамки и полумесеци със сребърен обков.
— Аз… Благодаря ти, Локи! — Той вдигна поред всеки чифт към очите си, като леко се мръщеше. — Не… не знам… Не че съм неблагодарен, никак даже, но нито един чифт не става. — Той посочи очите си и се усмихна плахо. — Стъклата трябва да са съобразени с недъга на този, който ги носи. Има очила за хора, които не виждат надалече, и според мен тези са такива. Но аз съм късоглед, не далекоглед.
— О. По дяволите. — Локи се почеса по врата и се усмихна неуверено. — Нали не нося очила, не знаех. Голям съм идиот.
— Ни най-малко не си. Мога да задържа рамките и да направя нещо с тях. Рамките се чупят. Мога да им сложа стъкла като за мен. Ще са ми резервни. Благодаря ти още веднъж.
Момчетата поседяха мълчаливо, но този път това бе дружеско мълчание. Джийн се облегна на зида и затвори очи. Локи се загледа в луните — мъчеше се да види сините и зелени петънца, за които Окови му разказваше, че са горите на боговете. Най-сетне Джийн се прокашля.
— Значи тебе си те бива в… кражбите?
— Все в нещо трябва да ме бива. И това не е нито боят, нито математиката.
— Ти, ъъ… Отец Окови ми каза за онова, което се прави, ако се помолиш на Благодетеля. Той го нарича смъртна жертва. Ти знаеш ли?
— О — възкликна Локи, — знам всичко за това, кълна се във всичките тринайсет богове, прекръсти сърцето ми и се моли да умра!
— Бих искал и аз да принеса такава. За майка ми и баща ми. Но… никога нищо не съм крал. Може ли да ми помогнеш?
— Да те науча да крадеш, за да принесеш богата жертва?
— Да — въздъхна Джийн. — Щом боговете са решили да ме доведат тук, длъжен съм да спазвам местните обичаи.
— А ти ще ме научиш ли как да ползвам изчислителната кутия, та другия път да не се излагам като малоумник?
— Може — рече Джийн.
— Значи се договорихме! — Локи скочи отново на крака и разтвори широко ръце. — Утре нека Кало и Галдо си залепят задниците на стъпалата пред храма. Ние с теб отиваме да плячкосваме!
— Звучи опасно — рече Джийн.
— За всеки друг, да. За Джентълмените копелета — просто на нас това ни е работата.
— На нас.
— На нас.
Шеста глава
Ограничения
1
Червените ръце поведоха Локи по дългия трап към Плаващия гроб точно когато аленото слънце изгряваше над тъмните силуети на сградите от Пепелището. Целите Дървени отпадъци се обляха в кръв при тази светлина, а когато Локи примига, за да не му блести в очите, дори и мракът засия в червено.
Локи се мъчеше да запази съзнанието си ясно, тъй като от съчетанието от нервна възбуда и умора се чувстваше така, сякаш се носи на педя над земята и краката му не я достигат. Имаше стражи на кея, стражи на вратата, стражи във фоайето… бяха повече от предишния път. Всичките гледаха навъсено и мълчаливо, докато Червените ръце водеха Локи навътре в плаващата крепост на Капа. Вътрешните врати с часовников механизъм не бяха заключени.
Капа Барсави стоеше в средата на голямата зала, извърнат настрана, с наведена глава и ръце, сключени зад гърба. Завесите бяха дръпнати от високите стъклени прозорци откъм източната страна на галеона. Червени лъчи огряваха Барсави, синовете му, една голяма дървена бъчва и нещо продълговато, което лежеше покрито върху преносима дървена носилка.