— Татко — обади се Анджаис. — Ламора дойде.
Капа Барсави изсумтя, обърна се и втренчи в Локи изцъклени, мъртви очи. Махна с лявата си ръка.
— Оставете ни — подкани ги той. — Сега ни оставете.
Свели глави, Анджаис и Пачеро побързаха да излязат, като повлякоха със себе си и Червените ръце. Миг по-късно в залата отекна трясъкът на затръшнати врати и грохотът на вратата с часовников механизъм, която се затваряше.
— Ваша светлост, какво става? — попита Локи.
— Той я уби. Кучият му син я уби, Локи.
— Какво?
— Той уби Назка. Снощи. Остави ни… тялото, само преди няколко часа.
Локи гледаше Барсави втрещен. Усети как челюстта му пада.
— Но… Но тя беше тук, нали?
— Излязла. — Барсави свиваше и разпускаше юмруци. — Докато се усетим, и се измъкнала. През втория или третия час на утринта. Тя… върнаха я на половината на четвъртия утринен час.
— Върната? От кого? Какво е станало?
— Ела. Виж.
Венкарло Барсави дръпна платнището, което покриваше носилката. Там лежеше Назка — кожата й бе восъчнобледа, очите — затворени, косата — мокра. Два зловещи пурпурни белега загрозяваха инак гладката кожа отляво на шията й. Локи усети как му залютя на очите и захапа здраво първата става на десния си показалец.
— Виждаш ли какво направи копелето! — рече тихо Барсави. — Тя бе живо копие на майка си. Единствената ми дъщеря. Бих предпочел аз да съм мъртъв, отколкото да я гледам такава. — По бузите на стареца потекоха сълзи. — Нея… я изкъпаха.
— Изкъпаха? Какво искаш да кажеш?
— Върнаха я — отвърна Капа — ето в онова. — Той посочи бъчвата, изправена на няколко крачки от носилката.
— В буре?
— Погледни вътре.
Локи отвори капака на бурето и се сгърчи, щом го лъхна вонята на съдържанието му.
Беше пълно с пикоч. Конска пикоч, кафява и мътна.
Локи се извърна и притисна уста с две ръце. Стомахът му се бунтуваше.
— Не само убита — рече Барсави. — Удавена. Удавена в конска пикня.
Локи изръмжа. Едва сдържаше сълзите си.
— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Просто не мога да повярвам! Няма никакъв смисъл, мамка му!
Той се върна при носилката и отново огледа шията на Назка. Пурпурните петна бяха издути като буци; точно пред тях личаха червени драскотини. Докато Локи ги оглеждаше, се сети за усещането, когато ноктите на птицата се врязаха в кожата му. Раната на ръката още го болеше.
— Ваша светлост — рече той. — Може и да са я… върнали в бурето. Но съм почти сигурен, че не се е удавила в него.
— Какво точно искаш да кажеш?
— Белезите на шията й, малките драскотини до тях. — Локи започна да импровизира, като продължаваше да говори с равен глас и безизразно лице. Какво приемливо обяснение да съчини? — Виждал съм ги и друг път, преди няколко години в Талишам. Видях мъж, убит от скорпионов сокол. Чували ли сте за подобно нещо?
— Да — отвърна Капа. — Неестествен хибрид, някакво чудовище, измислено от магьосниците от Картейн. По… белезите на шията й ли позна? Сигурен ли си?
— Тя е била ужилена от скорпионов сокол — рече Локи. — Белезите от ноктите до раната се виждат ясно. Умряла е почти мигновено.
— Значи той просто… просто я е мариновал после — прошепна Барсави. — За да е по-голяма обидата. За да ме нарани още по-жестоко.
— Съжалявам — рече Локи. — Знам, че… това не е голямо утешение.
— Ако си прав, смъртта й е настъпила много по-бързо. — Барсави отново зави главата й с покривалото и за последен път я погали по косите, преди да я завие напълно. — Ако това е единствената утеха, за която мога да се моля, че е получило моето момиченце, аз ще се моля за нея. Това сиво копеле… той няма да получи такава утеха, когато му дойде времето.
— Защо го е направил? — Локи разроши косата си с две ръце с трескав нервен поглед. — Няма никакъв смисъл! Защо нея, защо сега?
— Това той сам може да ти каже — отвърна Барсави.
— Какво? Не разбирам.
Капа Барсави бръкна в жилетката си и извади сгънат пергаментов лист. Подаде го на Локи, който го разгъна и видя, че на него с акуратен, равен почерк е написано писмо:
Барсави