— Мама му стара, това е поличба! — Окови посегна към реещото се колело, все едно можеше да го дръпне и да го огледа. — Или този план е обречен да успее, или боговете са доволни от мен, задето те уредих, Джийн Танен. Обичам предложения, от които при всички случаи печелиш! А сега вие двамата нямате ли си друга работа?
2
В Дома на стъклените рози имаше гладна градина.
Това място беше един микрокосмос сред Камор — нещо, оставено от елдрените, за да се чудят и маят хората, опасно съкровище, изхвърлено като ненужна играчка. Елдергласът, който спояваше зидовете й, я пазеше от всички човешки изкуства също като Петте кули и още десетина постройки, пръснати из островите. Мъжете и жените, които живееха по тези места, се къпеха в слава, а Домът на стъклените рози беше най-величественото и най-опасно място по склоновете на Алчегранте. Това, че дон Маранцала се разпореждаше там, бе знак за високото и дълготрайно благоразположение на Херцога към него.
На другия ден, току преди пладне да преполови, Джийн Танен стоеше пред вратата на кулата на Дон Маранцала — пет цилиндрични етажа от сив камък и сребърно стъкло, масивна крепост, в сравнение, с която прекрасните вили наоколо приличаха на умалени архитектурни модели. Палеща жега прииждаше на мощни вълни от безоблачното небе, а въздухът бе напоен с леко лъхащия на бира дъх на градската река, кипнала след дългите часове на слънце. В каменната стена, до огромната лакирана дъбова порта на кулата, имаше прозорче с матирано стъкло, зад което се различаваха смътните очертания на лице. Пристигането на Джийн бе забелязано.
Той беше прекосил към северната страна на Анджевин по стъклен котешки мост, не по-широк от хълбоците му — измина вкопчен за въжените перила с потни ръце всичките шестстотин стъпки дължина. Нямаше по-големи мостове, които да водят към южния бряг на Исла Зантара, втория най-източен от островите Алчегранте. Фериботът струваше половин меден барон; за онези, които бяха твърде бедни да си платят, оставаше екстатичният ужас на котешките мостове. Джийн никога досега не беше минавал по такъв и гледката на по-опитните мъже и жени, които не докосваха въжетата, докато вървяха по него, превърна червата му в ледена вода. Щом усети твърдия паваж под подметките си, го преизпълни блажено облекчение.
Плувналите в пот дежурни жълтодрешковци при портата на Исла Зантара пуснаха Джийн да мине много по-бързо, отколкото той очакваше. Забеляза как веселието изчезна от червендалестите им лица в мига, в който разпознаха сиглата, която носеше в малкия черен калъф. След това го упътиха отсечено — дали тази нотка в гласа им бе жал или страх?
— Ще те посрещнем, момче — извика изведнъж единият подире му, щом той пое нагоре по чистите бели плочи на улицата, — ако слезеш отново по хълма!
Значи беше смесица от жал и страх. Дали Джийн бе също толкова въодушевен от това приключение, колкото и предната вечер?
Скърцането и тракането на топузи предхождаше появата на тъмна цепка в средата на двойната порта. Миг по-късно вратите се разтвориха широко с бавна величественост, издърпани от двама мъже с кървавочервени жилетки и шарфове, и Джийн забеляза, че всяко от крилата от плътно дърво е дебело по половин стъпка и подсилено с железни обръчи. Заля го вълна от миризми — на влажен камък и престояла пот, на печено месо и канелен тамян. Мирис на преуспяване и сигурност, на живот зад зидове.
Джийн показа калъфа на мъжете, които отвориха вратата. Единият го подкани нетърпеливо с ръка.
— Очакват те. Влез като гост на дон Маранцала и уважавай дома му като свой.
До стената отляво в разкошното фоайе се изкачваха нагоре две вити стълбища от черно желязо. Джийн последва мъжа по тесните стъпала на едното, като смутено се опитваше да овладее потенето и пухтенето. Портите на кулата се затвориха под тях с оглушителен трясък.
Изкачиха три етажа от блестящо стъкло и древен камък, застлани с дебели червени килими и украсени с неизброими бродерии, в които Джийн разпозна бойни знамена. Дон Маранцала четвърт век бе служил като личен майстор на меча на Херцога и командир на неговите черноризци. Тези кървави парчета плат бяха всичко, останало от безбройните роти, които съдбата бе запратила срещу Никованте и Маранцала в битки, превърнали се в легенди: Войните за Желязно море, Бунта на Лудия граф, Хилядодневната война срещу Тал Верар.