Най-сетне витата стълба ги изведе в сумрачна стаичка, малко по-голяма от килер и осветена от мекото червено сияние на книжен фенер. Мъжът хвана една месингова дръжка, обърна се и погледна Джийн.
— Това е Градината без ухания — рече той. — Стъпвай предпазливо и не докосвай нищо, ако ти е мил животът. — После бутна вратата към покрива и пред погледа на Джийн се разкри гледка, толкова сияйна и зашеметяваща, че Джийн залитна назад.
Домът на стъклените рози беше над два пъти по-широк, отколкото беше висок и покривът вероятно беше поне сто стъпки в диаметър, ограден отвсякъде от зид. На обзетия от уплаха Джийн му се струваше, че стои пред пламтящ алхимичен огън със стотици оттенъци. Всичките легенди и слухове никак не го бяха подготвили за изгледа на това място на ярките лъчи на бялото лятно слънце — сякаш течен диамант пулсираше в милиони крехки вени и искреше по милиони фасети и ръбове. Тук имаше цяла розова градина — плет след плет от съвършени цветове, стебла и тръни, безмълвна и без ухание, оживяла от отразения огън, защото цялата бе изваяна от елдерглас; сто хиляди цвята, съвършени до най-малкия бодил. Заслепен, Джийн залитна напред и протегна ръка, за да се подпре. Когато успя да се принуди да затвори очи, мракът трептеше от сенките на образите — жарки светкавици.
Служителят на Дон Маранцала го прихвана за раменете леко, ала здраво.
— Първия път е стряскащо. След малко очите ти ще свикнат, но запомни думите ми добре и, в името на боговете, не докосвай нищо!
Щом очите на Джийн се съвзеха от първоначалния удар, той започна да вижда отвъд ослепителния блясък. Всеки розов плет беше прозрачен. Най-близкият бе само на две крачки. И беше безукорен, толкова безукорен, колкото твърдеше мълвата — сякаш елдрените бяха замразили всеки цвят и всеки храст в мига на най-пълното лятно съвършенство. И все пак тук-там в сърцевината на скулптурите имаше наситени цветни петна — вихри от червеникавокафяво прозрачно сияние, подобни на облаци от замръзнал ръждивочервен дим.
Тези облаци бяха от човешка кръв.
Всяко венчелистче, листо и трън бяха по-остри и от бръснач. Най-лекото докосване разрязваше кожата като хартия и розите пиеха кръвта, точно както твърдяха легендите — всмукваха я дълбоко в мрежата от стъклени стебла и лиани. Предполагаше се, че ако пожертват на градината достатъчно животи, някой ден всеки цвят и всеки плет ще се обагрят в плътно ръждивочервено. Някои слухове твърдяха, че градината просто пие онова, което разливаш върху нея, други — че розите изсмуквали кръв от рани и можели да изпият кръвта на човек през всеки разрез, дори през драскотина.
Изискваше се пълно съсредоточаване, за да преминеш по градинските пътеки — повечето бяха широки само две-три крачки и само един миг на разсейване бе смъртоносен. Това, че дон Маранцала смяташе градината си за идеалното място да обучава младежите как да се бият, говореше много за него. За първи път Джийн усети как го обзема ужасено благоговение пред създанията, изчезнали от Камор хиляда години преди неговото раждане — колко ли други чужди изненади бяха оставили те, за да се натъкват хората на тях? Какво ли би могло да прогони същества, толкова могъщи, че е било по силите им да създадат това? Умът отхвърляше дори самата мисъл за отговор.
Служителят на Маранцала пусна раменете на Джийн и влезе обратно в сумрачната стая на върха на стълбите. Стаята, забеляза Джийн, стърчеше от стената на кулата като градинарски навес.
— Донът те очаква в средата на градината — рече той.
После затвори вратата след себе си и Джийн остана привидно сам на покрива с голото слънце в небето и стените от жадно стъкло отпред.
Ала не беше сам — откъм средата на стъклената градина идваше шум: звън от удари на стомана в стомана, тихото пъшкане от напрегнати усилия, няколко отсечени команди, изречени с плътен глас, изпълнен с властност. Само преди няколко минути Джийн би се заклел, че преминаването по котешкия мост е най-страшното, което някога му се е случвало, но когато се изправи срещу Градината без ухание, той с радост бе готов да се завърне на най-високата точка на изящната дъга, извисяваща се петдесет стъпки над Анджевин, и да се развихри в буен танц, без да докосне въжените перила.
Ала черният калъф, стиснат в десницата му, го наведе на мисълта, че Отец Окови е решил, че той е подходящ за онова, което го очакваше в тази градина. Въпреки прокрадващия се страх, който внушаваха, тези рози бяха неодушевени и неспособни да мислят. Как би могъл да има сърце на убиец, ако се боеше да мине между тях? Срамът го подтикна напред, стъпка по стъпка. Вървеше по криволичещите пътеки с изключителна предпазливост, потта се стичаше по лицето му и щипеше очите му.