— Аз съм Джентълмен копеле! — измърмори той под носа си.
Това бяха най-дългите трийсет стъпки в краткия му живот — преминаването между студените, притаили се в очакване плетове от рози.
Не им позволи дори да го близнат.
В средата на градината имаше кръгъл двор, към трийсет стъпки широк. Тук две момчета, приблизително на възрастта на Джийн, обикаляха в кръг един срещу друг, а рапирите им трептяха и се стрелкаха помежду им. Още половин дузина момчета гледаха напрегнато заедно с един висок мъж към края на средната възраст. Този мъж имаше коса до раменете и увиснали мустаци с цвета на изстиналата пепел на лагерен огън. Лицето му приличаше на изтъркана с шкурка кожа и въпреки че носеше господарски кафтан в същия яркочервен цвят като помощниците му долу, той го бе облякъл върху износен войнишки брич и опърпани бойни ботуши.
Нито един от учениците не се подиграваше на облеклото на своя майстор. Това бяха синове на елита — с жакети от брокат и шити по поръчка бричове, с копринени туники и лъснати подобия на ботуши за фехтовка. Всички бяха издокарани с бели кожени връхни дрехи с буфан ръкави и предпазители на китките със сребърни шипове от същия материал, много подходящи за отбиване на ударите при тренировка с оръжия. Още в мига, в който пристъпи на площадката, Джийн се почувства гол и само заплахата от стъклените рози го удържа да не се скрие бързо.
Единият от дуелантите се сепна, щом видя Джийн да излиза от градината. Противникът му се възползва от тази секунда невнимание и сръчно заби рапирата в предмишницата на момчето, като проби предпазителя. Раненото момче нададе грозен писък и пусна оръжието си.
— Господарю Маранцала — обади се едно момче сред тълпата; гласът му бе напоен с повече масло, отколкото има по острието на меч, прибран на склад. — Лоренцо очевидно се бе разсеял заради момчето, което току-що излезе от градината! Ударът не беше честен.
Всички момчета на площадката се обърнаха да погледнат Джийн и бе невъзможно да се сетиш кое е първото, което будеше отявленото им презрение — работническите му дрехи, крушовидната му физика, липсата на оръжия и доспехи? Само момчето, по ръкава, на чиято туника пълзеше петното от кръв, не го гледаше с открита омраза — имаше си други проблеми. Прошареният мъж се прокашля и заговори с плътния глас, който Джийн бе чул. Като че ли се забавляваше.
— Ти се прояви като глупак, като откъсна поглед от противника, Лоренцо, и затова в някакъв смисъл си заслужаваше ужилването. Но иначе си е вярно — един млад благородник не бива да се възползва от външно отвличане на вниманието, за да отбележи туш. И двамата да се стараете повече следващия път. — Той посочи с ръка Джийн, без да го поглежда, и топлината в гласа му изчезна. — А ти, момче, скатай се в градината, докато приключим. Не искам да те виждам пак, преди тези млади господа да са си тръгнали.
Сигурен, че пожарът, пламнал върху бузите му, може да засенчи и слънцето, Джийн бързо се скри от поглед. Минаха няколко мига, преди да осъзнае с ужас, че без колебание се е хвърлил обратно в лабиринта от скулптирано стъкло. Спря на няколко завоя от площадката. Стоеше, обзет от смесица от страх и презрение към самия себе си, и се мъчеше да се вцепени, а палещите лъчи на слънцето изцеждаха от него цели реки от пот.
За щастие не се наложи да чака дълго — звънтенето от сблъсъка на стоманата със стомана утихна и дон Маранцала разпусна класа си. Те се изнизаха покрай Джийн със свалени палта и разкопчани жакети, наглед съвсем невъзмутимо, през смъртоносния лабиринт от прозрачни цветя. Нито един не му каза и дума, защото това беше домът на дон Маранцала и би било наглост от тяхна страна да се сбият с човек от простолюдието на негова територия. Това, че всички момчета така се бяха изпотили, че копринените им туники прозираха, и че неколцина от тях бяха зачервени и се клатушкаха слънчасали, не беше никаква утеха.
— Момче! — повика го донът, след като отрядът млади господа излезе от градината и заслиза по стълбите. — Ела сега при мен.
Джийн събра достойнство, доколкото можа — но осъзнаваше, че то до голяма степен си е чисто въображаемо, глътна дебелия си корем и отново излезе на площадката. Дон Маранцала дори не го погледна — в ръцете си държеше умалената тренировъчна рапира, която преди малко бе посякла бицепса на разсеяното момче. В тях тя приличаше на играчка, но кръвта, която лъщеше на върха й, си беше съвсем истинска.