— А ние какво да правим дотогава? — попита Кало.
— Ще наглеждате храма. Няма да ме има само два дни — Безокия жрец може да се разболее и да пази стаята. Недейте да сядате на стълбището, докато ме няма — хората винаги стават състрадателни, след като изчезна за малко от погледа им, особено ако кашлям и храча, когато се върна.
Вие двамата и Джийн се забавлявайте, както ви е угодно, стига да не вдигнете храма във въздуха.
— Но когато се върна — оплака се Локи, — аз ще съм най-слабият картоиграч в храма!
— Да. Лек ти път и приятно ти пътуване, Локи — рече Кало.
— Гълтай чист въздух — посъветва го Галдо. — Стой там, колкото си щеш.
2
Петте кули се извисяваха над Камор като протегнатата нагоре ръка на бог — пет неравни, опиращи в небето цилиндъра от елдерглас, набодени с бойници, шпилове и свързващи коридори — любопитно свидетелство за това, че създанията, които ги бяха съградили, имаха по инакво естетическо чувство на присвоилите ги човеци.
Най-източната беше Ловеца на зората, висока четиристотин стъпки. Естественият и цвят беше блещукащо сребристочервено, като отражението на залезно небе в застояла вода. Зад нея — Черното копие: малко по-висока, от обсидианово стъкло, цялото блестящо в разлети дъги като маслена локва. В далечния край — за наблюдателя, в центъра, на чието зрително поле е Ловеца на зората — се издигаше Западната стража, която сияеше с мекия виолетов цвят на турмалин, прошарен с жилки от бяла перла. До нея — стройната Кехлибарено стъкло, в чиито сложно преплетени жлебове вятърът свиреше призрачни мелодии. В средата, най-висока и най-величествена от всички, извисяваше снага Гарвановия обсег — дворецът на Херцог Никованте, блестящ като разтопено сребро и увенчан с прочутата Небесна градина, чиито лиани се спускаха на близо шестстотин стъпки над земята.
Мрежа от стъклени въжета (мили и мили преплетени нишки от елдерглас, открити преди векове в тунелите под Камор) оплиташе покривите и бойниците на Петте кули. Висящи кошове сновяха непрекъснато нагоре-надолу по тях, издигани и сваляни от слуги, въртящи огромни скърцащи скрипци. Кошовете разнасяха и пътници, и товар. Въпреки че мнозина от каморското простолюдие ги имаха за умопобъркани, благородниците от Петте фамилии смятаха люшкането и друсането над зейналите бездни за изпитание на честта и храбростта.
Тук и там по кулите издигаха и сваляха от стърчащи платформи големи клетки с товари. Те напомняха на Локи, който съзерцаваше всичко това с очи, все още непреситени от такива чудеса, за паяковите клетки в Двореца на търпението.
Двамата с Окови седяха в товарна двуколка и жрецът бе струпал отзад няколко вързопа със стока, покрити със старо зебло. Беше облечен със свободни кафяви одежди, поръбени със зелено и сребърно — знак, че е жрец на Дама Близа, Майката на дъждовете и жътвата. Локи беше облечен с прости туника и бричове, бос.
Окови подкарваше в лек раван двата коня (неукротени, защото никак не обичаше да използва белооките същества извън стените на града) по лъкатушния калдъръм на Улицата на седемте колела, сърцето на квартала Воденичните водопади. В действителност в бялата пяна на Анджевин се въртяха повече от седем водни колела — виждаха се повече, отколкото Локи можеше да преброи.
Петте кули бяха построени върху плато, издигащо се около шейсет стъпки над града. Островите Алчегранте бяха разположени в подстъпите му. Река Анджевин се изливаше в Камор от тази височина източно от Петте кули и се сгромолясваше надолу като шестетажен водопад, широк близо двеста ярда. Най-отгоре на тези водопади, под дълъг мост от стъкло и камък с наредени по него дървени мелници, се въртяха водни колела.
Водни колела се въртяха и под водопада и се подаваха от реката и от двете й страни. Буйният пенест поток задвижваше всичко — от воденични камъни до мехове, които раздухваха огньовете под казаните на пивоварите. Кварталът бъкаше и от стопани, и от работници, а тук-там из него обикаляха благородници в позлатени носилки, придружавани от свита, дошли да си нагледат имота или да раздадат нареждания.
В горния край на квартала двамата завиха на изток и прекосиха ниския, широк мост към Квартала на портата Ченца, през която минаваха упътилите се към най-северните краища. Тук цареше голяма суматоха, която малка армия от жълтодрешковци едвам сколасваше да овладее. Кервани от каруци навлизаха в града, а кочияшите им се оставяха на милостта на бирниците и митничарите на Херцога — мъже и жени, отличаващи се по черните си барети без периферия, наричани (когато няма как да чуят) „обирджиите“.