Тук дребни търговци пробутваха всичко — от топла бира до готвени моркови; просяци мрънкаха, изброявайки безброй най-невероятни причини за обедняването си, и показваха незараснали рани от войни, явно приключили далеч преди те да се родят. Жълтодрешковците прогонваха най-упоритите и най-смрадливите с черните си лакирани палки. Още нямаше и десет часът сутринта.
— Трябва да видиш какво е по пладне — рече Окови. — Особено по жътва. И когато вали. Богове!
Свещеническите му одежди (и един сребърен солон, подаден при ръкуване) ги изведоха от града само с пожеланието „Сполай ви, ваше светейшество“. Портата Ченца бе широка петнайсет ярда, с големи врати от желязно дърво, горе-долу толкова и на височина. В стражевите будки до стената се подвизаваше не само градската стража, но и черноризците — редовната войска на Камор. Можеше да се видят как крачат тук и там по зида, дебел цели двайсет стъпки.
Северно от самия Камор се редяха квартал след квартал от леки постройки от камък и дърво, подредени в дворове и около площади, по-просторни от тези на островите в самия град. Покрай речния бряг започваше мочурище. На север и на изток се издигаха терасирани хълмове, оплетени с бели редове от оградни камъни, които отбелязваха синорите на нивите на семействата, които ги обработваха. Въздухът беше различен в зависимост от това откъде духа вятърът — в един момент миришеше на морска сол и дим от дърва, а в следващия — на тор и маслинови горички.
— Тук, зад стените — обясни Окови, — има места, които мнозина, живеещи извън големите градове, биха сметнали за градове. Тези малки селища от дърво и камък на такъв като теб сигурно не му се виждат кой знае какво. Така, както ти никога не си виждал полето, и тези хора не са виждали истински град, поне повечето от тях. Затова си дръж очите отворени, а устата затворена и внимавай за разликите през първите няколко дни, докато се приспособиш.
— Окови, но каква е целта на това пътуване?
— Може би един ден ще ти се наложи да се преструваш на човек с много ниско обществено положение, Локи. Ако се научиш какво е да си земеделец, сигурно ще се научиш и какво е да си кочияш, лодкар, селски ковач, конски доктор, а може би дори и полски разбойник.
Пътят, който водеше на север от Камор, беше древен, от времето на Теринския трон — издигнат над земята широк каменен път, ограден с плитки канавки от двете страни. Беше покрит с настилка от камъчета и железни стърготини — отпадъци от ковачниците от Квартала на саждите. Тук и там дъждовете бяха стопили или покрили с ръжда настилката и я бяха превърнали в червеникав цимент. Срещнеха ли такива бабуни, колелата се разтракваха.
— Много от черноризците — заговори бавно Окови — са дошли от чифлиците и селата северно от Камор. Там отиват Херцозите на Камор, когато имат нужда от повече войници, и то по-добре обучени от новобранците от простолюдието. Плащат им хубаво и обещават земя на тези, които останат на служба цели двайсет и пет години. Ако приемем, че няма да ги убият, разбира се. Те идват от Севера и се връщат на север.
— Затова ли черноризците и жълтодрешковците не се обичат помежду си?
— Хе-хе! — блеснаха очите на Окови. — Уцели! Има нещо такова. Повечето жълтодрешковци са градски момченца, които искат да си останат градски момченца. А за капак войниците са най-злобната и най-сплотената клика, която можеш да намериш извън будоара на високопоставена дама. За всичко ще се сбият — ще се сджафкат заради цвета на шапките им и заради фасона на обувките им. Повярвай ми, знам.
— Някога си се преструвал на войник?
— О, Тринайсет богове, не. Бях войник.
— Черноризец?
— Да — въздъхна Окови и се облегна на твърдата дървена облегалка. — Минаха вече трийсет години. Даже повече. Бях копиеносец на стария Херцог Никованте. Повечето ми връстници от село се главиха във войската — беше тежко военно време. На Херцога му трябваше месо за отстрел, на нас — храна и пари.
— Кое село?
Окови му пусна ехидна усмивка.
— Вила Сенциано.
— О…
— Богове, цяла тумба се главихме. — Конете и каруцата дълго трополяха по пътя, преди Окови да продължи. — Върнахме се трима. Или поне трима оцеляхме.
— Само трима?
— Трима, за които знам. — Окови се почеса по брадата. — Единият е човекът, на когото ще те оставя. Вандрос. Свестен човек — не е чел книги, но проявява голяма мъдрост в ежедневието си. Прослужи си двайсет и петте години и Херцогът му даде парче земя под наем.