— Под наем?
— Повечето хора извън града не искат да притежават собствена земя, както и градските наематели не искат да притежават самите сгради. На стария войник, който получава земя под наем, му даваш хубава нива, която да обработва до живот — нещо като дажба от Херцога — изкиска се Окови. — В замяна на младостта и здравето ти.
— Ти май не си изкарал двайсет и пет години.
— Не съм. — Окови пак се заигра с брадата си, както правеше открай време, когато е нервен. — Да му се не види, как ми се пуши само! Но, да ти кажа, в ордена на Дамата хич не гледат с добро око на пушенето. Не, след битка се уволних по болест. Доста по-тежка от обичайния дрисък и подути крака. Мор. Не можех да вървя и бях на умиране и затова ме зарязаха… мен и много други. На грижите на някакъв странстващ жрец на Переландро.
— Обаче не си умрял.
— Умничък си ми ти — рече Окови. — Да се досетиш по толкова оскъдни свидетелства, след като живееш с мен от три години!
— И какво стана?
— Много неща — отвърна Окови. — Знаеш как завърши. Попаднах в тази каруца, пътувам на север и те развличам.
— Ами какво стана с третия от вашето село?
— С него ли? Ами-и… Той все гледаше, накъдето трябва. Стана сержант знаменосец малко след като ме тръшна морът. В битката за Несек помогнал на младия Никованте да удържи фронта, когато старият Никованте получил стрела между очите. Оживя, повишиха го и служи на Никованте и в следващите няколко изпречили им се войни.
— И къде е сега?
— Точно сега ли? Откъде да знам? — възкликна Окови. — Но по-късно този следобед ще дава на Джийн Танен обичайния урок по боравене с оръжия в Дома на стъклените рози.
— О… — възкликна Локи.
— Чуден свят — рече Окови. — Трима земеделци стават трима войници. Тримата войници стават земеделец, барон и жрец крадец.
— А сега и аз ще стана земеделец за малко.
— Да. Много полезна подготовка, да. Но не е само това.
— Ами какво?
— Поредното изпитание, момчето ми. Поредното изпитание.
— Което е?
— През всички тези години аз те наглеждах. Ти си имаше Кало и Галдо, и Джийн, понякога и Сабета. Свикна с храма като със свой дом. Ала времето е река, Локи, и винаги ни отнася по-далеч, отколкото си мислим. — Той се усмихна сърдечно на момчето. — Не мога вечно да съм ти вардиянин, момчето ми. Трябва да видим и как ще се справиш на ново и непознато място съвсем сам.
Осма глава
Погребалната бъчва
1
Започна с бавния отмерен ритъм на траурните барабани и бавния ход на шествието на север от Плаващия ковчег — в ръцете тлееха червени факли и двойната линия от кървавочервена светлина се нижеше под ниските черни облаци.
В средата — Венкарло Барсави, Капа на Камор, с двамата си синове от двете му страни. Пред него — затворен ковчег, покрит с черна коприна и златоткано покривало и носен от двете страни от шестима носачи в черни наметала и черни маски: по един за всеки от дванайсетте терински богове. Зад него — голяма дървена бъчва, качена на каруца, теглена от други шестима мъже, а подир нея — увитата в черен саван жрица на Безименния тринайсети.
Барабаните отекваха в каменните стени, по каменните улици, мостове и канали, факлите хвърляха отражения на огъня във всеки прозорец и всяка частица елдерглас, край които шествието минаваше. Хората гледаха с уплаха, ако изобщо гледаха — някои, щом погребалното шествие наближеше, залостваха вратите и затваряха кепенците. Така е в Камор за богатите и могъщите — бавното погребално шествие към Хълма на шепота, полагането в земята, обредът и безумното празненство на плача след това. Наздравица за споминалия се; горчиво-сладък пир за тези, които все още не са се явили на съд пред Аза Гуила, Господарката на дългото мълчание. Погребалната бъчва е това, което крепи традицията.
Редиците от опечалени излязоха от Дървените отпадъци точно след като удари десетият час на вечерта и навлязоха в Казана, където нито едно хлапе и нито един пияница не посмя да им се изпречи на пътя, а бандите от главорези и пристрастени към газа мълчаливо заставаха мирно, когато техният господар и свитата му минаваха покрай тях.
Преминаха през Саждите, а после на север към Покоя, а от каналите наоколо се надигаше сребриста мъгла, топла и лепкава. Нито един жълтодрешко не им пресече път. Нито един полицай дори не мярна шествието, защото тази вечер се бяха погрижили да им намерят работа другаде и да насочат вниманието им изцяло към западния край на града. Изтокът принадлежеше на Барсави и на дългите му редици от факли и колкото по на север отиваха, толкова повече честни семейства залостваха вратите си, гасяха лампите и се молеха делата на опечалените да не ги засягат.