— Виртуоз! — похвали го Джийн. — Относително казано, като се имат предвид бързината и условията, в които трябва да стъкмим всичко това.
Локи отметна качулката си и подръпна сивите си кожени ръкавици.
— Аз съм Сивия крал — рече той с тих глас, като докара странния акцент на истинския Сив крал.
— Вярвам ти, да му се не види! — възкликна Дървеницата.
— Е, тогава да се захващаме. — Локи задвижи челюстта си нагоре-надолу. Усещаше как фалшивата набръчкана кожа се разтяга напред-назад. — Галдо, подай ми кинжалите, ако обичаш. Искам единия в ботуша, а другия в ръкава.
„Ламора…“ — разнесе се студен шепот: гласът на Соколаря. Локи се напрегна, а после осъзна, че гласът не идваше по въздуха.
— Какво има? — попита Джийн.
— Соколаря — отвърна Локи. — Той… прави онова проклето нещо…
„Барсави скоро ще пристигне. Ти и приятелите ти след малко трябва да сте на мястото.“
— Вързомагът проявява нетърпение — рече Локи. — Хайде, бързо. Дървеница, знаеш каква е играта, нали знаеш и къде да се наместиш?
— Наизуст го знам! — ухили се Дървеницата. — Този път няма дори покрив на храм, че да скоча от него, така че нямай грижи за нищо.
— Джийн, ти добре ли ще си на твоето място?
— Абе, няма да съм, ама по-хубаво няма. — Джийн изпука със стави. — Дървеницата ще ме вижда долу под пода. Ако работата се осере, сети се да се хвърлиш в проклетия водопад. Аз ще ти пазя гърба — с острие и кръв.
— Кало, Галдо. — Локи се обърна с лице към близнаците, които бързо прибраха всички инструменти и вещества, използвани, за да пременят Локи за вечерта. — Готови ли сме да се придвижим към храма?
— Всичко ще мине по-гладко и от задниче от Позлатената лилия! — ухили се Галдо. — Тлъсто сладко имане, изсипано в чувалите, две конски коли, провизии за хубаво дълго пътешествие по суша.
— А на Виконтската порта има стражи, които ще ни пропуснат толкова бързо, все едно кракът ни никога не е стъпвал в Камор! — додаде Кало.
— Добре. Е… Мамка му! — потърка ръце Локи. — Това е май.
Запасът ми от цветиста реторика свърши. Да вървим да гепим копелетата и да се молим за честна сделка.
Дървеницата пристъпи напред и се прокашля.
— Правя го само защото обичам да се крия в запустели елдренски постройки по тъмни страшни доби — рече той.
— Лъжец! — сряза го Джийн, бавно. — Аз го правя само защото винаги съм искал да видя как елдренски призрак изяжда Дървеницата.
— Лъжец! — изкиска се Галдо. — Аз го правя само защото всички вие си имате друга работа. Ще заложа цялата мебелировка в бърлогата на Харза Безнадеждния.
— Всичките сте лъжци! — заяви Локи, когато всички погледи се впиха изпитателно в него. — Правим го само защото никой друг в Камор не е толкова добър, че да се справи, и никой не е толкова тъп, че да няма друг начин!
— Копеле! — креснаха те в един глас и само за миг забравиха къде се намират.
„Чак аз ви чувам как кряскате — разнесе се призрачният глас на Соколаря. — Да не сте се умопобъркали напълно?“
Локи въздъхна.
— Чичо не обича да го държим буден цяла нощ с нашата врява — рече той. — Да се задействаме и, ако е милостив Уродливия страж, ще се видим отново в храма, когато цялата тая гадория приключи.
3
Дупката на ехото е куб, иззидан от сиви камъни, споени с мътен елдерглас — той никога не сияе, когато изгрее Измамната светлина. Всъщност изобщо не отразява каквато и да било светлина. Всяка от страните му е дълга може би сто стъпки. Има един-единствен достоен вход — врата, висока един човешки бой, на двайсет стъпки над улицата, и към нея води широко стълбище.
Един-единствен акведукт пресича от горната част на Анджевин през Воденичните водопади, кривва на юг и навлиза в Ръждива вода, където излива водата си в ъгъла на Дупката на ехото. Както за самия каменен куб, така и за акведукта вярват, че е докоснат от някакво древно зло и никога не е бил използван. Малък водопад се изсипва през една дупка на пода в катакомбите под Дупката на ехото, откъдето се чува шуртенето на черната вода. Някои от пасажите се изсипват в канала югозападно от Ръждива вода, други — на места, неведоми за живите.
Локи Ламора стоеше сред мрака в средата на сивия куб и се вслушваше в грохота на водата, идващ откъм една пукнатина в пода, втренчен неподвижно в сивото петно на мястото на вратата към улицата. Единствената му утеха беше, че Джийн и Дървеницата, приклекнали невидими в мокрия мрак долу под пода, сигурно ги беше още повече бъз. Поне докато започнат преговорите.