— Вземайте това копеле и го хвърлете в морето — и Капа посочи водопада.
Десетина чифта енергични ръце награбиха бъчвата. Със смях и шеги тълпата я вдигна и я понесе към северозападния ъгъл на Дупката на ехото, където водата се изливаше от тавана и изчезваше в черния мрак през отвор, широк около осем стъпки.
— Еднооо… — изкомандва водачът им. — Двеее… — и щом произнесе „три!“ мъжете бутнаха бъчвата долу в тъмното. Тя шумно цопна във водата. После те вдигнаха ръце във въздуха и отново заликуваха.
— Тази нощ — провикна се Барсави — Херцог Никованте спи спокойно в леглото си, заключен в своята стъклена кула! Тази нощ Сивия крал спи в пикня, в гробница, която аз му стъкмих! Тази нощ е моята нощ! Кой управлява Камор?
— БАРСАВИ! — екна в отговор от всяко гърло в Дупката на ехото и отекна в иззиданите от пришълци камъни на зданието и Капа потъна сред море от врява, смях и ръкопляскания.
— Тази нощ — кресна той — изпратете вестоносци до всяко ъгълче от МОЕТО царство! Пратете бързоходци до „Последна грешка“! Пратете бързоходци в Пожарището! Събудете Казана, Теснините, Утайките и цялата Примка! Тази нощ аз отварям врати! Нека Точните хора от Камор заповядат на Плаващия гроб и бъдат мои гости! Тази нощ ще устроим такъв пир, че честните люде ще си залостват вратите, жълтодрешковците ще треперят в казармите си, а самите богове ще гледат от небето и ще викат: „Каква е тая шумотевица, ебати?“.
— БАРСАВИ! БАРСАВИ! БАРСАВИ! — скандираха хората.
— Тази нощ — завърши той най-сетне — ще празнуваме! Тази нощ Камор видя последния крал.
Интерлюдия:
Войната с половин кроните
1
Времето течеше и вече понякога пускаха Локи и другите Джентълмени копелета да се пошляят, облечени в обикновени дрехи. Локи и Джийн наближаваха дванайсет; на братята Санца им личеше, че са мъничко по-големи. Беше по-трудно да ги държат непрекъснато затворени в подземието под Дома на Переландро, когато не седяха на стълбите или Отец Окови не ги беше пратил някъде да „чиракуват“.
Без да бърза, но с постоянство, Окови пращаше момчетата си като послушници във всички големи храмове на останалите единайсет терински богове. Един влизаше в храма под чуждо име с помощта на конците, които можеше да дръпне Окови, и дланите, в които можеше да пусне пара. След като попаднеше вътре, младият Джентълмен копеле неизменно радваше наставниците си със своите писания и теологични познания, със своята дисциплинираност и искреност. Напредваха бързо — по-бързо нямаше накъде. Не след дълго започваха да обучават новодошлия в така наречения вътрешен ритуал — фразите и дейностите, които жреците споделяха само помежду си и с послушниците си.
Тези неща не бяха точно тайни, защото за всеки жрец от терински орден мисълта, че някой би бил толкова нагъл, че да обиди боговете, като се престори на послушник, бе напълно чужда. Дори и тези, на които леко еретичната идея за Тринайсетия им бе позната, та даже и малцинството, което наистина вярваше в него, не можеха и да си представят, че някой ще иска да върши онова, което бършеха Окови и момчетата.
И неизменно след няколко месеца отлични постижения всеки млад надежден послушник внезапно умираше в злополука. Кало най обичаше „да се дави“, защото можеше да задържа дъха си за много продължително време и обичаше да плува под вода. Галдо предпочиташе просто да изчезне, за предпочитане по време на буря или някое друго драматично събитие. Локи измайсторяваше сложна постановка, която подготвяше със седмици. В един от случаите той изчезна от Ордена на Нара (Повелителка на чумата, Господарка на вездесъщите болести), като остави послушническата си роба, разкъсана и изцапана със заешка кръв, увита около преписите му и няколко писма в една алея зад храма.
Просветено по този начин, всяко момче се връщаше и учеше другите на всичко, което бе видяло и чуло.
— Целта — беше казал Окови — не е да ви направя всичките кандидати за Висшия конклав на Дванайсетте, а да умеете да сложите каквито одежди и маски са нужни и да минавате за жреци в кратките периоди на нужда. Когато си жрец, хората виждат по-скоро одеждата, а не човека.
Но в момента никой не чиракуваше. Джийн беше на урок в Дома на стъклените рози, а останалите момчета го чакаха в северния край на Подвижния пазар, на рушащия се каменен кей в края на късата алея. Беше топъл пролетен ден, свеж и ветровит. Небето бе забулено с полумесеците на сиви и бели облаци, идещи от северозапад, предвестници на бурите.