Наложи се Локи да се спотайва показно само половин час, докато Тесо го намери.
— Ламора — рече той. — Мислех си, че вече си поумнял. Не виждам никой от приятелите ти в квартала.
— А, Тесо, здрасти. — Локи се прозя. — Мисля, че днес е денят, в който ти ще признаеш моето върховенство.
— На куково лято — отвърна по-голямото момче. — Това, което смятам да направя, е, когато приключа, да ти съблека дрехите и да ги хвърля в канала. Голям майтап ще е. По дяволите, колкото повече отлагаш да подгънеш коляно, толкова по-дълго ще се позабавлявам с теб.
И той уверено нападна — знаеше, че Локи никога не би успял да му бъде достоен противник. Локи го посрещна с глава, като тръскаше странно левия ръкав на дрехата си. Този ръкав всъщност беше пет стъпки по-дълъг от обикновено благодарение на прекрояването и кърпенето на Джийн Танен. Когато Тесо се появи, Локи хитро го беше сгънал, за да не си личи.
Въпреки че Локи не беше особено надарен боец, той можеше да бъде смайващо бърз. В маншета на необикновения му ръкав беше зашита малка оловна тежест, за да му помага при хвърлянето. Той замахна с този ръкав и го уви около гърдите на Тесо, точно под подмишниците. Оловната тежест го изпъна и Локи я улови с другата ръка.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изпухтя Тесо и фрасна Локи точно над дясното око. Локи се сепна, но нехаеше за болката. Направи от дългия си ръкав примка, която увисна от левия джоб на връхната му дреха, прегъна го още веднъж и издърпа друга връв под него. Мрежата от преплетени върви, която Джийн бе пришил отвътре на хастара, се стегна здраво — сега момчетата бяха гръд срещу гръд и само нож можеше да освободи Тесо от примката от плътен плат, която ги свързваше.
Локи обгърна за всеки случай с ръце корема на Тесо и уви кльощавите си крака около бедрата му точно над коленете. Тесо се мяташе и се опитваше да удари Локи, да ги раздели, но не успя и го забъхти в зъбите и по темето — тежки удари, от които на Локи му изскачаха мълнии пред очите.
— Какво, по дяволите, е това, Ламора?! — изсумтя той под тежестта на дребното момче. Най-сетне, точно както Локи очакваше и се надяваше, той се хвърли напред. Джентълменът копеле тупна по гръб в чакъла и Тесо го захлупи. Въздухът изскочи от дробовете му и като че целият свят се разтресе. — Това е нелепо! Не можеш да ме надвиеш. А сега не можеш и да избягаш! Предай се, Ламора!
Локи изплю кръв в лицето на Тесо.
— Няма нужда нито да те надвивам, нито да бягам. — И той се усмихна налудничаво. — Само трябва да те задържа тук… докато се върне Джийн.
Тесо се сепна и се огледа. Сред Подвижния пазар една малка лодка плаваше право към тях. Закръгленият силует на Джийн Танен се виждаше съвсем ясно — налягаше здравата греблата.
— Мамка му! Копеленце недно! Пусни ме, пусни ме, пусни ме!
Тесо подчерта думите си с поредица от удари — млатеше Локи по очите, по носа, по темето. Скоро кървяха и устните му, и ушите му, имаше рана и под косата. Тесо го бъхтеше здравата, ала той продължаваше да стиска по-голямото момче като луд. От съчетанието между болка и тържество му се виеше свят; дори започна да се смее — силно, весело и може би малко налудничаво.
— Няма нужда нито да се бия, нито да бягам! — избръщолеви той. — Промених правилата на играта. Само трябва да те задържа тук… гъз такъв. Тук… докато… се върне Джийн.
— Да му се не види! — изсъска Тесо и нападна Локи с двойна сила — удряше, плюеше, хапеше, налагаше свирепо главата и лицето на беззащитното малко момче.
— Удряй, удряй! — пелтечеше Локи. — Удряй! Цял ден мога да изтрая. Ти само… ме удряй… докато… се върне Джийн!
Трета книга
Прозрение
Природата никога не ни мами — винаги ние мамим себе си.
Девета глава
Прелюбопитен разказ за графиня Кехлибарено зърно
1
Половин час подир десетия час на вечерта в Деня на Херцога под ниско надвисналите над Камор черни облаци, затулили звездите и луните, доня София Салвара бе издигната чак до небето по повод поканата за късен чай с доня Анджиавеста Ворченца, вдовстващата графиня Кехлибарено стъкло, на върха на кулата от елдерглас на високопоставената дама.
Пътническата клетка трещеше и се клатушкаше и София се беше вкопчила в черните железни пръчки. Потният Вятър на палача развяваше качулатото й палто, а тя се взираше на Юг. Целият град се разпростираше пред погледа й, сиво-черен, от хоризонт до хоризонт, окъпан в сиянието на огъня и алхимията. Това бе повод за нейната тиха гордост винаги когато имаше възможност да съзерцава тази гледка от някоя от Петте кули. Елдрените бяха построили чудеса от стъкло, които хората си присвоиха; инженерите бяха съградили здания от камък и дърво в елдренските развалини, за да очовечат града. Вързомагите претендираха, че владеят силите, които елдрените някога са притежавали. Но алхимията беше тази, която прогонваше мрака всяка вечер, алхимията осветяваше и най-скромния дом, и най-високата кула, по-чиста и по-безопасна от естествения огън. Нейното Изкуство — то укротяваше нощта.