Най-сетне дойде краят на дългото и издигане — клетката изскърца и спря до платформата за пътници, на четири пети от цялата височина на кулата. Вятърът въздишаше жаловито в странните, подобни на флейти арки на върха й. Двама лакеи в кремави жилетки и безупречно бели ръкавици и бричове й помогнаха да слезе, точно както биха й помогнали да слезе от карета на земята. След като стъпи твърдо на платформата, двамата й се поклониха ниско.
— Господарке Салвара — рече този отляво. — Моята господарка ви приветства с добре дошла в Кехлибарено стъкло.
— Тя е твърде любезна — отвърна доня Салвара.
— Ако ви е угодно да изчакате на терасата, тя мигом ще се присъедини към вас.
Същият лакей я поведе покрай половин дузина слуги в подобни ливреи, които стояха и дишаха тежко край сложната конструкция от зъбчати колела, лостове и вериги, с която вдигаха и сваляха клетката нагоре-надолу. Когато мина покрай тях, те също се поклониха. Тя ги удостои с усмивка и махване с ръка. Да се държиш любезно точно със слугите, отговарящи точно за тази операция, никак не вредеше.
Терасата на доня Ворченца представляваше широк полумесец от прозрачен елдерглас, издаващ се от северната фасада на кулата и обточен с месингови перила. Доня София погледна право надолу, както неизменно я предупреждаваха, че не бива да прави, и както тя неизменно правеше. Сякаш тя и лакеят крачеха във въздуха, четирийсет етажа над каменните дворове и складове в подстъпите на кулата. Алхимичните лампи бяха искрици светлина, а каретите — черни квадратчета, по-малки от ноктите й.
Вляво от нея през ред от високи сводести прозорци, чиито первази бяха на нивото на талията й, се виждаха приглушено осветени покои и салони. Доня Ворченца имаше много малко живи роднини, а деца нямаше — тя бе практически последната издънка на един нявга могъщ род и нямаше никакво съмнение (поне сред алчните и тщеславни благородници от склоновете на Алчегранте) че Кехлибарено стъкло след смъртта й ще мине в ръцете на някоя нова фамилия. По-голямата част от кулата бе тъмна и тиха, по-голямата част от разкоша й — скътан в шкафове и ракли.
Ала старата дама все още знаеше как се домакинства на късен чай. В далечния северозападен ъгъл на прозрачната й тераса, от която се откриваше обширна панорама към неосветените полета северно от града, копринен балдахин се полюшваше на Вятъра на палача. В четирите му ъгли бяха окачени високи алхимични фенери в клетки от позлатен пиринч, които лееха топли лъчи върху масичката и двата стола с високи облегалки отдолу.
Лакеят постави тънка черна възглавничка върху стола отдясно и го издърпа, за да седне доня Салвара. Шумолейки с фусти, тя се настани на него и кимна за благодарност. Мъжът се поклони, отдалечи се и зае учтива позиция така, че да не чува, но лесно да може да се отзове на повикване.
Не й се наложи да чака дълго домакинята — няколко минути след пристигането й старата доня Ворченца излезе през дървената врата в северната стена на кулата.
Възрастта си има начин да подсилва чертите на доживелите да усетят тегобите й: закръглените стават още по-закръглени, а стройните сякаш се стопяват. Времето беше съсухрило Анджиавеста Ворченца — беше не повехнала, а по-скоро грохнала, кльощава жива карикатура, подобна на дървен идол, съживен единствено от магията на силната воля. Седемдесетгодишнината за нея бе бледен спомен, ала тя все още се движеше без придружител подръка и без бастун в ръцете. Обличаше се ексцентрично в черно кадифено разкроено палто с кожена яка и маншети. Отбягваше надиплените фусти, така любими на дамите от нейната епоха, и носеше черни прилепнали панталони и сребърни чехли. Бялата й коса беше пригладена назад и прихваната с лакирани игли. Тъмните й очи сияеха зад пенснето.