— София — рече тя, щом пристъпи изящно под балдахина. — Какво удоволствие е пак да те видя тук горе! Цели месеци минаха, мило мое момиче, месеци. Не, седни си, да си издърпам сама стола не ме хвърля в ужас. Аха. Кажи ми как е Лоренцо? И без съмнение трябва да поговорим за градината ти.
— Лоренцо и аз сме добре, ако говоря единствено за нас. А градината процъфтява, доня Ворченца. Благодаря, че ме попитахте.
— Ако говориш единствено за вас? Значи има нещо друго? Нещо, ако смея да попитам, външно?
Нощният чай в Камор беше женска традиция, когато някоя жена искаше да потърси съвет от друга или просто да си излее жалбите и кахърите — най-често свързани с мъже — пред състрадателен слушател.
— Смейте да питате, доня Ворченца, на всяка цена! И да, да, „външно“ е много уместна дума в случая.
— Но не е свързано с Лоренцо?
— О, не. Лоренцо е задоволителен във всяко едно отношение. — София въздъхна и погледна надолу към илюзията за чист въздух под нозете си и стола. — Ние… и двамата може би имаме нужда от съвет.
— Съвет — изкиска се доня Ворченца. — Съвет. Годините ти погаждат един вид алхимичен номер, като придават на мрънкането ти достопочтеност. Ако даваш съвети на четирийсет, ти си досадник. Давай ги на седемдесет — и си мъдрец.
— Доня Ворченца — рече София. — Преди много сте ми помагали. Не можах да се сетя… ами, с никой друг не ми е удобно да говоря на тази тема засега.
— Така ли? Е, момичето ми, нямам търпение да ти помогна, с каквото мога. Но чаят ни чака — хайде да се поглезим мъничко.
Един от облечените в ливреи прислужници на доня Ворченца докара покрита със сребърен капак количка и я спря до малката масичка. Щом вдигна капака, София съзря подреден блестящ сребърен сервиз за чай и нещо много изискано — съвършено кулинарно копие на кулата Кехлибарено стъкло, високо едва педя и половина, с миниатюрни алхимични светлинки, блещукащи по бойниците й. Малките стъклени глобуси бяха не по-големи от стафида.
— Виждаш колко малко истинска работа давам на клетия ми готвач — изкикоти се доня Ворченца. — Той страда на служба при едно толкова просто и непретенциозно небце и си отмъщава с подобни изненади. Не мога и рохко яйце да си поръчам, без той да намери танцуващо пиле и да го тропоса върху чинията ми. Кажи ми, Жил, тази постройка наистина ли става за ядене?
— Така ме увериха, господарке Ворченца, без светлинките. Самата кула е от тесто с подправки. Бойниците и терасите са от желирани плодове. Сградите и каретите в подстъпите й са предимно шоколадови, сърцевината на кулата е пълна с крем с ябълкова ракия, а прозорците…
— Благодаря ти, Жил, това е достатъчно като архитектурен обзор. Но да изплюваме лампичките, казваш?
— Би било твърде пристойно, господарке — отвърна прислужникът, закръглен мъж с деликатни черти и черни къдри до раменете, — да ми позволите да ги отстраня преди консумацията…
— Пристойно? Жил, ти ще ни лишиш от удоволствието да ги плюем през терасата като момиченца! Ще съм ти благодарна, ако не ги пипаш! Чаят?
— Ваша воля, доня Ворченца — отговори той с ласкателен тон. — Чаят на Светлината. — Той взе сребърния чайник и наля от вдигащата пара бледо кафеникава течност в чаена чаша. Гравираните чаши на доня Ворченца бяха с формата на големи пъпки на лале със сребърни столчета. Щом наляха чая в чашата, той засия меко, разпръсквайки приветливо оранжево сияние.
— О, колко красиво! — възкликна доня София. — Чувала съм за него… Верарски е, нали?
— Лашейнски. — Доня Ворченца пое чашата от Жил и я стисна в шепите си. — Последната мода. Техните майстори на чая са пощурели от мерак да надвият конкуренцията. По това време другата година ще се надцакваме с нещо още по-странно. Но прости ми, мила — надявам се, че ти нямаш възражения и да пиеш произведенията на своето изкуство, освен дето работиш с тях в градината си?
— Не, никакви — отвърна София, когато прислужникът постави чаша пред нея и й се поклони. Тя я пое в ръце и вдъхна дълбоко. Чаят ухаеше на ванилия и портокалов цвят. Когато отпи, вкусовете стоплиха езика й, а ароматната пара изпълни ноздрите й. Жил изчезна обратно в кулата, а дамите започнаха да пият. Отначало се наслаждаваха на чая в одобрително мълчание и доня София се чувстваше почти доволна.
— А сега да видим — рече доня Ворченца и остави полупразната си чаша пред себе си — дали пак ще свети, когато излезе през изхода. — Доня София се разкиска пряко волята си, а бръчките по лицето на домакинята й се издигнаха нагоре в усмивка. — За какво искаше да ме питаш, миличка?