— Доня Ворченца… — подзе тя и се разколеба. — Хората… хората вярват, че вие имате някаква… ъъ… връзка с… с тайната полиция на Херцога.
— Херцогът имал тайна полиция? — Доня Ворченца сложи ръка на гърдите си и изобрази учтиво недоверие.
— Полунощните, доня Ворченца, Полунощните и техният водач…
— Паякът на Херцога. Да, да. Прости ми, мило момиче, зная за какво говориш. Но тази представа, в която… „хората вярват“, както ти се изрази. Хората вярват в много неща, но може би не вярват чак толкова.
— Твърде любопитно е — рече доня Салвара, — че когато някоя доня дойде при вас с проблемите си, нееднократно нейните проблеми… стигат до ухото на Паяка. Или поне така изглежда. И… хората на Херцога се ангажират да й помогнат в несгодите.
— О, мила ми София. Когато клюката дойде при мен, аз я препращам в пакети и колети. Подхвърлям по някоя и друга дума, на което трябва ухо и клюката се сдобива със собствен живот. Рано или късно тя все стига до вниманието на някой, който ще предприеме действия.
— Доня Ворченца — рече София. — Надявам се, че мога да кажа, без да имам намерение да ви обидя, че вие лицемерничите.
— Надявам се, че мога да кажа, без да те разочаровам, мило ми момиче, че разполагаш с много оскъдни данни, за да правиш такива предположения.
— Доня Ворченца. — София стисна толкова здраво ръба на масата, че няколко от ставите на пръстите й изпукаха. — Нас с Лоренцо ни обират.
— Обират ви? Какво точно искаш да кажеш?
— И Полунощните са замесени. Те… направиха пред нас твърде необикновени изявления и ни отправиха молби. Но нещо не е… Доня Ворченца, трябва да има някакъв начин да се потвърди, че те са онези, които твърдят, че са.
— Казваш, че Полунощните ви обирали?
— Не. — София прехапа долната си устна. — Не, не самите Полунощни. Те… предполага се, че те следят положението и чакат да им се удаде възможност за действие. Но нещо почти със сигурност не е наред. Или те не ни казват всичко, което може би е редно да ни кажат.
— Мила ми София — рече доня Ворченца. — Мило ми измъчено момиче, трябва да ми разкажеш точно какво стана и да не пропускаш и най-малката подробност.
— Ами… трудно е, доня Ворченца. Положението е доста… унизително. И сложно.
— Тук горе, на моята тераса, сме съвсем сами, скъпа. Ти вече свърши най-тежката работа — дойде да ме видиш. А сега трябва да ми разкажеш всичко — всичко. А после аз ще се погрижа точно тази клюка бързо да стигне, до което трябва ухо.
София отново отпи малка глътка от чая, прокашля се, сниши се на стола и погледна доня Ворченца право в очите.
— Доня Ворченца, вие несъмнено сте чували — започна тя — за остершалинската ракия?
— Не само съм чувала, скъпа моя. Може би дори имам няколко бутилки, скътани в избите ми.
— И знаете как се произвежда? За обкръжаващата я тайнственост?
— О, убедена съм, че разбирам същността на остершалинската мистика. Историите около стоките им служат добре на тия превзети чернодрешковци, винарите от Емберлен.
— Тогава можете да разберете, доня Ворченца, как откликнахме двамата с Лоренцо, когато в скута ни с намесата на боговете тупна следната възможност…
2
Клетката с доня Салвара скърцаше и трещеше, докато се спускаше към земята, все повече се смаляваше и накрая се сля със сивия фон на двора. Доня Ворченца, застанала до пиринчения парапет на платформата, се взира дълго в нощта, а дружината от прислужници натискаше лостовете на скрипеца. Жил я подмина със сребърната количка с почти празния чайник и полуизядената кула Кехлибарено стъкло от сладкиш и тя го повика:
— Не. Прати сладкиша горе в солариума. Там ще бъдем.
— Кой, господарке?
— Рейнарт. — Вече се бе запътила към вратата на покоите си с изглед към терасата. Обутите й в чехли стъпала шляпаха шумно — шляп-шляп-шляп! — по пътеката. — Намери Рейнарт. Не ме интересува какво прави. Намери го и ми го прати веднага след като се погрижиш за тортата.
През покоите, през заключена врата, нагоре по вита стълба… Доня Ворченца ругаеше под носа си. Коленете й, стъпалата й, глезените й…
— Проклета да е почтената старост! — мрънкаше тя. — Да им пикая на боговете заради този дар, ревматизма! — Дишаше на пресекулки; разкопча копчетата на поръбеното си с кожа палто и продължи да се катери по стълбите.