Най-горе, на самия връх вътре в кулата имаше тежка дъбова врата, обкована с железни сглобки и обръчи. Тя извади ключа, окачен на копринена връв на дясната й китка, пъхна го в сребърната брава над кристалната дръжка и внимателно натисна една декоративна пиринчена пластина, монтирана на стенния свещник. Поредица от прищраквания отекна между стените и вратата се отвори навътре.
Да забрави пиринчената пластина никак не беше хубаво — тя беше нагласила тетивата на скрития арбалет да се обтяга много рязко, когато го монтира преди три десетилетия.
Това беше солариумът — още осем етажа над терасата. Помещението заемаше целия диаметър на кулата в най-високата й точка, петдесет стъпки от край до край. Подът бе застлан с дебел килим. Дълга, лъкатушна галерия с пиринчени парапети, със стълби и от двата края, заемаше северната половина от пространството. В тази галерия бяха наредени високи лавици от вещерско дърво, разделени на хиляди и хиляди шкафчета и чекмеджета. През прозрачния полукръгъл купол ниските облаци приличаха на бълбукащо езеро от дим. Доня Ворченца докосна алхимичните глобуси, за да ги съживи, докато се изкачваше по стълбите към картотеката си.
Там тя потъна в работа — забравила, че времето тече, докато тънките й пръсти прескачаха от чекмедже на чекмедже. Извади няколко купчини пергаментови листа и ги отдели встрани, поогледа други и ги пъхна обратно вътре, като си припомняше, мърморейки, спомени и предположения. Сепна се и прекрати „фугата“ чак когато вратата на солариума отново прищрака.
Влезлият мъж беше висок и широкоплещест. Имаше ъгловато вадранско лице и ледено руса коса, привързана на тила му с панделка. Беше облечен с кафтан от грапава кожа над разкроени черни ръкави, черни бричове и високи черни чизми. Малките сребърни карфици на яката свидетелстваха за ранга му на капитан в Ротата на Нощното стъкло — черноризците. Собствената войска на Херцога. Рапира с прав предпазител висеше на дясното му бедро.
— Стефан — започна доня Ворченца без всякакви предисловия. — Някое от твоите момчета и момичета скоро да е ходило на посещение при дон и доня Салвара на Исла Дурона?
— Семейство Салвара? Не, несъмнено не, господарке.
— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен? — С пергаментите в ръка и с вдигнати вежди тя заслиза по стълбите, като едва удържаше равновесие. — Трябва да ми кажеш истината веднага. Крайно наложително е.
— Познавам семейство Салвара, господарке. Запознах се с двамата миналата година на Празника на промените. Изкачих се до Небесната градина в една и съща клетка с тях.
— И не си пращал никого от Полунощните да ги посети?
— В името на дванайсетте бога, не. Нито един. Нямам никакво основание.
— Значи някой злоупотребява с доброто ни име, Стефан. И мисля, че най-сетне може би ще пипнем Тръна на Камор.
Рейнарт се вторачи в нея, а после се усмихна.
— Шегувате се. Не се шегувате? Ощипете ме, сигурно сънувам. Какво е положението?
— Първо най-важното: знам, че мислиш най-бързо, когато ти задоволим проклетия ищах за сладко. Надникни в шахтата. Аз ще седна.
— Леле! — възкликна Рейнарт, щом надникна в шахтата с вериги, където имаше подвижна масичка. — Май някой вече доста бодро е обработил клетия сладкиш. Ще сложа край на мъките му. Има и вино и чаши — прилича на някое от вашите сладки бели вина.
— Боговете да благословят Жил! Забравих да го помоля, толкова бързах да се добера до папките си. Бъди мил и прилежен подчинен и ни налей по чашка.
— „Мил и прилежен подчинен“, няма що! Заради този сладкиш съм готов дори да ви лъсна чехлите!
— Ще си запазя това обещание в резерва за следващия път, когато ме нервираш, Стефан. О, напълни чашата догоре — да не съм тринайсетгодишна! А сега сядай и ме слушай. Ако всичко съвпадне, а аз съм убедена в това, копелето току-що ни беше поднесено на тепсия точно в разгара на един от кроежите му.
— Как така?
— Ще отговоря на въпроса ти с въпрос, Стефан. — Тя отпи голяма глътка от бялото вино и се отпусна на стола. — Кажи ми какво ти е известно от масива от знания, обкръжаваш остершалинската ракия?
3
— Да се престори на един от нас — размишляваше Рейнарт, след като тя довърши разказа си. — Ама че нахалство, ебати! Но сигурна ли сте, че е Тръна?
— Ако не е, можем да предположим само, че вече имаме и друг, също толкова сръчен и дързък крадец, който пребърква джобовете на равните ми по ранг. А според мен така ще се изсилим с предположенията. Дори и за град, претъпкан с призраци като този.