— Много добре. — Рейнарт стана от стола и изтръска трохите от брича си. — Ами примката? Ако желанието ви бъде удовлетворено, къде и как желаете да я затегнем?
— Хайките за Тръна винаги са приличали на опит да уловиш риба с голи ръце — отвърна тя. Ще искам да го приклещите някъде, на някое място, където бягството е невъзможно, отрязан от неговите приятели и изцяло заобиколен от наши.
— От наши? Как… О! Гарвановия обсег!
— Да. Много добре, Стефан. В Деня на промените, само след седмица и половина. Празникът на Херцога. Петстотин метра над земята, заобиколен от аристокрацията на Камор и стотина стражи. Ще наредя на доня София да покани този Лукас Феруайт на вечеря с Херцога като гост на семейство Салвара.
— Ако предположим, че той не заподозре капан…
— Мисля, че той би оценил точно такъв жест. Според мен наглостта на нашия тайнствен приятел е онова, което най-накрая ще уреди да се запознаем лично. Ще накарам София да разиграе финансово неблагополучие — тя може да каже на Феруайт, че последните няколко хиляди крони няма да му бъдат изплатени преди празника. Двойна стръв на куката — неговата алчност ръка за ръка със суетността му. Осмелявам се да предположа, че изкушението ще му е по вкуса.
— Да включа ли всички?
— Разбира се. — Доня Ворченца отпи от виното си и бавно се усмихна. — Искам Полунощен да свали сакото му; искам Полунощни да го обслужват преди вечерята. Ако използва нощно гърне, искам Полунощен да му го захлупи после. Ще го отведем в Гарвановия обсег; а после ще наблюдаваме земята да видим кой бяга и накъде бяга.
— Нещо друго?
— Не. Залавяй се, Стефан. Върни се и ми докладвай след няколко часа. Аз още ще съм будна… очаквам съобщения от Плаващия гроб, когато погребалното шествие на Барсави се върне. Междувременно ще пратя на стария Никованте писмо относно нашите подозрения.
— Ваш покорен слуга, господарке. — Рейнарт се поклони отсечено и напусна солариума с дълги, забързани крачки.
Още преди тежката врата да се затръшне, доня Ворченца скочи на крака и хукна към малко писалище, скътано в ниша отляво на касата. Тя извади от него пергаментов лист, надраска припряно няколко изречения, сгъна го и го запечата с капка син восък от хартиена тръбичка. Восъкът беше алхимичен и се втвърдяваше след кратко излагане на въздух. Тя предпочиташе в тази стая сред внимателно събираните и описвани десетилетия наред сведения да не попадат източници на открит огън.
В писалището имаше пръстен печат, който доня Ворченца никога не слагаше извън солариума. На пръстена беше изобразена сигла, която я нямаше никъде на герба на фамилия Ворченца. Тя притисна пръстена върху втвърдяващия се син восък и го отдръпна със слабо изпукване.
Щом пратеше писмото надолу по подвижната масичка, един от нощните й помощници веднага щеше да се втурне към североизточната платформа на кулата и да се прехвърли в Гарвановия обсег с вагонетка. Там той щеше да достави писмото право в ръцете на стария Херцог, дори и Никованте да се е оттеглил в покоите си.
Такъв бе обичаят с всяко писмо, чиито единствени препоръки бяха синият печат и стилизираното изображение на паяк върху него.
Интерлюдия:
Учителят на розите
— Не, сърцето ми е тук. Нападай. Нападай. А сега тук. Нападай.
Сива студена вода се изливаше върху Дома на стъклените рози. Зимният дъжд на Камор се беше събрал в три пръста дълбока локва под краката на Джийн Танен и дон Маранцала. Водата шуртеше на струйки и ручейчета по всеки розов цвят в градината и се стичаше на поточета в очите на Джийн Танен, докато той нападаше отново и отново с рапирата напълнената със слама кожена мишена на върха на пръта в ръцете на дона, малко по-голяма от юмрука на здравеняк.
— Нападай тук. И тук. Не, много ниско беше. Там е черният дроб. А сега ме убий, на минутата! Може да са ми останали сили за още един удар. Нагоре! Нагоре, сърцето, под ребрата. Така е по-добре.
Белезникава светлина избухна сред кълбящите се в небето облаци и се разплиска като сиянието на огън през димна завеса. Гърмът проехтя миг по-късно, с тътен и кънтене — шумът, когато боговете правят пакости. Джийн не можеше да си представи какво е по върховете на Петте кули — сега те бяха само редица от размити сиви колони, разтварящи се в небето зад дясното рамо на дон Маранцала.