— Достатъчно, Джийн, достатъчно. Доста добре се справяш с остена за прасета — искам да ти е познат, ако опреш до него. Но е време да видим към какво друго те тегли. — Дон Маранцала, увит в разпарцаливено кафяво наметало, прецапа през водата и отиде при големия дървен сандък. — В твоята среда не можеш да размахваш дълга сабя. Я ми донеси „ранения“.
Джийн забърза през лъкатушния стъклен лабиринт към малката стаичка, от която се слизаше надолу в кулата. Той все така питаеше почит към розите — само глупак не би ги почитал, но вече беше свикнал с присъствието им. Те вече като че не надвисваха и не посягаха към него като прегладнели чудовища — бяха просто препятствие, от което трябваше да си пазиш пръстите.
„Раненият“, който държаха в сухото килерче в горния край на стълбите, беше тапицирано кожено чучело с формата на човешка глава, торс и ръце, побито на железен прът. Понесъл го непохватно на дясното си рамо, Джийн излезе пак на проливния дъжд и се върна в средата на Градината без аромат. „Раненият“ на няколко пъти забърса стъклените плетове, но розите не проявяваха вкус към кухата кожена плът.
Дон Маранцала бе отворил дървената ракла и ровеше из нея. Джийн остави чучелото в средата на двора. Металният прът се плъзна в пробитата в камъка дупка, завъртя се и се закрепи, като вдигна фонтанче от пръски.
— Ето ти нещо страшно — рече донът, размахал дълга четири стъпки верига, обвита в много фина кожа, вероятно козя. — Нарича се Камшика на пристава — увит е така, за да не дрънчи. Ако се вгледаш, и в двата му края има кукички и можеш да го опасваш около кръста си като пояс. Лесно се крие под дебели дрехи… макар че на теб май ще ти трябва малко по-дълъг, за да можеш да го опашеш. — Донът пристъпи уверено напред, замахна с тапицираната верига, камшикът се уви около главата на „ранения“ и отскочи от кожата със силно мокро „пляс“.
Джийн се позабавлява няколко минути да налага „ранения“ с бича, а дон Маранцала го наблюдаваше. После, като мънкаше под носа си, донът прибра тапицираната верига и предложи на Джийн чифт кинжали. Бяха дълги около една стъпка, с острие с широк, извит ръб. Дръжките бяха прикрепени към здрави предпазители за ръце, целите в малки пиринчени шипове.
— Тези двете малки кучки са много гадни. Принципно са известни като „зъбите на крадците“. При тях няма никакви тънкости — можеш да мушкаш, да кълцаш и просто да сечеш. Тия малки пиринчени шипчета могат да отпорят лице, а предпазителите ще спрат всичко без бик в атака. Я им се пробвай.
Джийн боравеше с кинжалите още по-добре, отколкото с камшика. Маранцала изръкопляска одобрително.
— Точно така, право в корема, под ребрата. Пъхни там две педи стомана и погъделичкай с нея сърцето на противника, синко — и вече си спечелил спора.
Той взе от Джийн чифта кинжали и се изкиска.
— Как ти се струва това за урок по зъби, а, момче? А?
Джийн го погледна озадачено.
— Не си ли го чувал досега? Твоят Капа Барсави не е кореняк каморец. Преподавал е в Теринския колегиум. И затова, когато замъкне някого да го хока, това се нарича „урок по етикеция“. А когато го върже и го накара да говори, това е „урок по пеене“. А когато му пререже гърлото и го хвърли в залива на акулите…
— Аха! — прекъсна го Джийн. — Явно това е „урокът по зъби“. Схванах.
— Точно така. Но да знаеш, че тая приказка не съм я измислил аз. Такива като тебе ги измислят. Бих се обзаложил, че и големият началник го знае, но никой не говори така в очите му. Така е винаги, независимо дали сред главорезите или сред войниците. Е, ето и следващата хубава играчка…
Маранцала подаде на Джийн чифт брадви с дървени дръжки. Имаха извити метални остриета от едната страна, а откъм опакото бяха прикрепени кръгли тежести.
— Тези черепотрошачки си нямат прякор. Сигурно и преди си виждал брадва. Сам избираш дали да използваш острието или топката — с топката можеш и да избегнеш убийството, но ако удариш достатъчно силно, тя не е по-щадяща от острието, така че преценявай внимателно, когато нападаш нещо друго, а не „ранен“.
Почти на мига Джийн разбра, че чувството, когато държи брадвите в ръце, много му допада. Бяха достатъчно дълги, че да вършат повече работа от джобните оръжия като стоманения шнур или палката с топуз, които повечето Точни хора носеха по навик. И все пак бяха и достатъчно малки, че да се движат пъргаво и да могат да се използват на тясно, и му се струваше, че могат да се скрият съвсем прилично под палто или жилетка.