Той приклекна — с тези чудеса в ръцете приклекналата стойка на ножаря му се струваше естествена. Хвърли се напред и съсече „ранения“ от двете страни едновременно, като заби остриетата в ребрата му. После нанесе удар отгоре върху десницата му и цялото чучело се разтресе. Последва удар с опакото на ръката по главата — използва топката, а не острието. Няколко минути Джийн сече и кълца „ранения“ — ръцете му бяха като бутала, а на лицето му разцъфваше усмивка.
— Хммм. Не е зле — отбеляза дон Маранцала. — Съвсем не си зле за пълен новак, ще ти призная. Явно се чувстваш много удобно с тях.
Изведнъж на Джийн му скимна да притича към единия край на двора, на петнайсет крачки от „ранения“. Проливният дъжд протягаше сиви пръсти между него и мишената. Той се съсредоточи изцяло — а после замахна и метна едната брадва във въздуха, влагайки в замаха цялата сила на ръката, хълбоците и плещите си. Брадвата се заби в главата на „ранения“, проби кожените пластове и дори не трепна.
— Леле-мале! — възкликна дон Маранцала. В небето отново блесна мълния и над покрива екна гръм. — Леле, леле. Това е то добра основа, върху която да гради човек!
Десета глава
Уроци по зъби
1
В мрака на Дупката на ехото Джийн Танен изпревари бъчвата, преди тя, осветена от слабото червено сияние на факлите, да се сгромоляса в черната вода.
Под древния каменен куб имаше мрежа от висящи салове от черно вещерско дърво, привързани с върви от елдерглас. Те бяха мръсни от старост и покрити с неизброими израстъци, но бяха оцелели още от времето на камъните горе и не бяха изгубили силата си.
Водопадът, леещ се от покрива, се изсипваше тук, в един от разпенените канали под саловете. Същинска мрежа от канали опасваше мястото — някои гладки като стъкло, други — бурни като пенести бързеи. Няколко колела и други, още по-странни приспособления се въртяха бавно в ъглите под саловете — Джийн ги беше огледал набързо на светлината на малко алхимично кълбо, когато се нагласи за продължителното чакане. Дървеницата, на когото по понятни причини не му се искаше да се отдалечава твърде много от Джийн, клечеше сам на втори сал на около двайсет стъпки вляво от Джийн.
В каменния под на Дупката на ехото бяха пробити малки шахти — квадратни отвори, широки около пет пръста, разпределени неравномерно и с непонятно предназначение. Джийн се беше разположил между два от тях — знаеше, че ако водопадът гърми в ушите му, няма да успее да чуе нищичко отгоре.
Не разбираше много добре какво става там, но докато дългите минути се точеха, червеното сияние се усилваше. Когато Капа Барсави и Локи започнаха да разговарят, тревогата на Джийн се задълбочи и се превърна в ужас. Последваха крясъци, псувни, тупуркането на ботуши по камъните… Честито. Сгащиха Локи. Къде се дяна проклетият Вързомаг?
Джийн крачеше напред-назад по сала и търсеше най-добрия начин да стигне до водопада. Би трябвало цели пет-шест стъпки да отделят саловете от ръба на пукнатината в камъка, през която се лееше водопадът, но ако се пазеше от водата, можеше да се справи — това беше най-бързият път нагоре, единственият, който водеше нагоре оттук. На мъждукащата червена светлина, проникваща през малките дупки на пода, Джийн даде сигнал на Дървеницата да бъде готов.
Горе отново избухна ликуване, а после гласът на Капа, силен и ясен, прокънтя през една от дупките:
— Вземете копелето и го хвърлете в морето!
„Да го хвърлят в морето?“ — Сърцето на Джийн тупкаше като бясно. Дали вече бяха прерязали гърлото на Локи? В очите му започна да щипе при мисълта, че сега ще види как едно омекнало тяло пада в белия разпенен поток — омекнало тяло, цялото в сиво.
После бъчвата се сгромоляса — тежка и черна, тя цопна шумно в тъмния канал под водопада сред гейзер от вода. Джийн примига два пъти и чак тогава осъзна какво вижда.
— О, богове! — измърмори той. — Танто за танто! Барсави е трябвало да стане поет, ебати!
Горе пак се разнесе ликуване и тропот. Барсави крещеше нещо; хората му крещяха в отговор. После бледите червени лъчи започнаха да гаснат. Сенки ги затулиха и те изтекоха към изхода. Барсави си отиваше. Джийн реши да поеме риска и да се залови с бъчвата.
Разнесе се второ цопване, което се чу дори и през свистенето и тътена на водопада. Какво беше това, по дяволите? Джийн бръкна под жилетката си, извади осветителния глобус и го разклати. Мъждукаща бяла звезда разцъфтя в мрака. Вкопчен здраво в мокрия сал с другата ръка, Джийн хвърли глобуса към канала, в който беше паднала бъчвата, на около четирийсет стъпки вдясно от себе си. Глобусът цопна във водата и изплува — светлината беше достатъчна за Джийн да прецени положението.