Отрова? Някакъв вид капан? Алхимичен трик, оставен в стаята? Защо той не бе засегнат — толкова нещастен ли се чувстваше вече, че симптомите още не бяха привлекли вниманието му? Огледа се трескаво из стаята и погледът му съзря тъмен предмет между проснатите тела на близнаците Санца.
Ръка — отсечена човешка ръка, сива, съсухрена, сбръчкана. Лежеше с разтворена нагоре длан и сгърчени навътре пръсти. Едно име бе извезано с черен конец върху дланта. Буквите бяха изписани нескопосно, ала въпреки това се разчитаха ясно, защото надписът бе поръбен със съвсем слаб бледосин огън:
ДЖИЙН ТАНЕН
„Какво само можех да ти причиня, ако можех да извеза истинското ти име!“ — изплуваха неканени думите на Соколаря в ума на Локи. Джийн отново изстена, гърбът му се изви от болка. Локи посегна към отрязаната ръка. Дузина планове изникнаха в ума му — да я накълца на парчета с брадва, да я опърли на алхимична плоча, да я изхвърли в реката… Почти нищо не разбираше от практическа магия, но несъмнено всяко нещо беше по-добре от нищо.
Нови стъпки заскриптяха по счупените стъкла в кухнята.
— Не мърдай, момче. Не мисля, че в момента дебелият ти приятел може да ти помогне. Точно така, седи си там.
Локи вдигна едната от брадвите на Джийн, стисна я в лявата си ръка и застана на вратата.
Един мъж бе застанал на входа на коридора — изглеждаше съвсем непознат на Локи. Беше с червеникавокафяво наметало с отметната качулка, разкриваща дълга права черна коса и увиснали черни мустаци. В дясната си ръка почти нехайно държеше арбалет, прицелен в Дървеницата. Щом Локи се появи на вратата на Гардероба, мъжът се облещи.
— Не може да бъде — рече той. — Ти не трябва да си тук.
— Ти си човекът на Сивия крал — рече Локи. Беше се подпрял с лявата си ръка на стената зад вратата, все едно се подпираше — всъщност криеше брадвата.
— Един от човеците на Сивия крал. Той си има няколко.
— Ще ти платя, колкото кажеш — рече Локи. — Кажи ми къде е той, какво прави и как мога да избегна Вързомага.
— Не можеш, това ти го казвам безплатно. Колкото кажа? Нямаш толкова сухо.
— Имам четирийсет и пет хиляди цели крони.
— Имаше — рече стрелецът почти дружелюбно. — Вече нямаш.
— Стрелата е една — посочи Локи. — Ние сме двама. — Джийн изстена на пода зад него. — Струва си да се замислиш.
— Не ми изглеждаш много добре, а и момчето не ми се вижда от ячките. Момче, казах ти да не мърдаш.
— Една стрела няма да ти стигне — рече Дървеницата с поглед, леден от гняв, какъвто Локи не бе виждал досега у него. — Нямаш представа с кого се ебаваш.
— Стрелата е една — повтори Локи. — Беше за Дървеницата, нали? Ако мен ме нямаше тук, щеше да го застреляш като нищо. После да довършиш Джийн. Похвално си го нагласил. Но сега сме двама, а оръжието ти е само за един.
— По-полека, господа — рече човекът на Сивия крал. — Не виждам някой от вас да напира да му пробия дупка в лицето.
— Не знаеш с кого си имаш работа. И на какво сме способни. — Дървеницата леко разкърши китка и нещо изпадна в дланта му от ръкава. Локи едва мярна движението — какво ли беше? „Номерът на сирака“? О, богове… Какво ли можеше да направи той срещу стрела от арбалет…
— Дървеница… — измърмори той.
— Кажи му, Локи. Кажи му, че представа си няма с кого се ебава. Кажи му, че представа си няма какво ще го сполети! Можем да му надвием.
— Ха някой от вас е мръднал, и стрелям. — Стрелецът отстъпи крачка назад, прицели се и започна да насочва арбалета ту към Локи, ту към Дървеницата.
— Дървеница, недей…
— Можем да му надвием, Локи. Ти и аз. Не може да спре и двама ни. По дяволите, бас държа, че не може да спре никой от нас.
— Дървеница, чуй ме…
— Слушай приятеля си, момче! — Натрапникът се потеше зад дулото на оръжието.
— Аз съм Джентълмен копеле! — заяви Дървеницата бавно и сърдито. — Нас никой не ни закача. И никой не ни надвива. Ти ще си платиш!
И момъкът скочи на крака и вдигна нагоре „Номера на сирака“, а по нежното му лице бе изписана твърда, пламенна решителност. Арбалетът изщрака, свистенето на тетивата му отекна невъзможно гръмко сред затворените стъклени стени на кухнята.