Изминали двайсет години, трийсет, трийсет и пет. Старият Андракана издъхнал и на трона се възкачил първият Херцог Никованте. Маркос и Гервейн през цялото това време не си видели и очите — Гервейн години наред пътувал из Джереш, гребял на галери и ловял дяволски риби за пари. Най-сетне, поболял се по дома, той се завърнал в Камор. На пристанището, като видял един мъж да слиза от рибарска лодка, се смаял — мъж загрубял, побелял и брадат, досущ като него, но несъмнено това не бил друг, а старият му приятел Маркос!
— Маркос! — извикал той. — Маркос от Казана! Маркос! Боговете се смилиха! Няма как да не ме помниш!
Маркос се обърнал да погледне застаналия пред него пътник. Взрял се в него. А после без предупреждение извадил дълъг рибарски нож от пояса си и го забил чак до дръжката в корема на Гервейн. Докато Гервейн гледал надолу втрещен, Маркос го бутнал, бившият съдия паднал сред вълните на Каморския залив и не изплувал никога повече.
— Не била зад линията, ама друг път! — изплюл се Маркос.
Верарци, картейнци и лашейнци кимат с разбиране, когато чуят тази история. Смятат я за апокрифна, но тя потвърждава нещо, което те твърдят, че знаят дълбоко в душата си — че всички каморци са луди за връзване.
Според каморците, от друга страна, тази история е ценно предупреждение да не протакаш с отмъщението — или, ако не можеш незабавно да получиш удовлетворение, тя е възхвала на достойнството на дългата памет.
Единайсета глава
В двора на Капа Раза
1
Наложи се да откраднат друга лодка, след като Локи така прахоснически ги отърва от първата. Всяка друга нощ той щеше да се посмее хубавичко над това.
„Както и Дървеницата, и Кало и Галдо“ — додаде той наум.
Двамата с Джийн плаваха по течението на юг между Теснините и Мара Камораца, увити в старите наметала, събрани от пода на Гардероба, а мъглата ги скриваше от града. Приглушените трепкащи светлини и мърморещи гласове в далечината му се струваха останки от някакъв чужд живот, който бе напуснал много отдавна, а не част от града, в който живееше, откакто се помнеше.
— Такъв глупак съм! — промърмори той. Лежеше на планшира, главата му се маеше и сухи пристъпи на гадене се надигаха от изтерзания му стомах.
— Ако го повториш още веднъж — обади се Джийн, — ще те изхвърля във водата и ще мина с лодката през главата ти.
— Трябваше да ни оставя да избягаме.
— Може би — рече Джийн. — Но пък вероятно не всички нещастия, които ни се случват, са преки последствия от някой твой избор, братко. Може би лошите приливи си идват, независимо от нашите дела. Може би, ако бяхме избягали, Вързомагът щеше да ни проследи по пътя и да разпръсне костите ти нейде между Камор и Талишам.
— И все пак…
— … ние оживяхме — рече натъртено Джийн. — Живи сме и можем да отмъстим за тях. Много правилно постъпи с човека на Сивия крал в бърлогата. Сега въпросите са: „Защо?“ и „А сега какво?“ Стига си се държал така, сякаш си се надишал с пушек от Призрачен камък. Твоят ум ми е нужен, Локи. Нужен ми е „Тръна на Камор“.
— Като го намериш, се обади. Той е приказка. Майната му.
— Той седи тук в тази лодка заедно с мен. Ако сега ти не си този човек, то трябва да станеш. Тръна е онзи, който може да победи Сивия крал. Сам не мога — с това съм наясно. Защо Сивия крал е искал да ни причини това? Какво му носи то? Мисли, да му се не види!
— Твърде много догадки — рече Локи. Продължи да размишлява и гласът му се пооживи. — Но… да стесним въпроса. Да разгледаме средствата. Видяхме един от хората му под храма. Видях още един, когато ме отвлякоха първия път. Значи знаем, че поне двама са работили за него, освен Вързомага.
— Смяташ ли, че действа непохватно?
— Не. — Локи потърка ръце. — Не, всичко, извършено от него, ми изглежда сложно като верарски часовников механизъм.
— И все пак е изпратил само един човек в бърлогата.
— Да — братята Санца са били вече мъртви. Смятал е и мен за мъртъв, за теб е имало подготвен капан от Вързомага, и за Дървеницата е била достатъчна само една стрела. Умело. Бързо и жестоко.