Не разпозна никой от тях — това означаваше почти със сигурност, че принадлежат на частната банда на Раза. Опита се да ги обхване с поглед — търсеше нещо, което да не се връзва, нещо необичайно, което би могло да хвърли светлина върху произхода им, но нямаше почти нищо такова. Бяха целите накичени с украшения, най-вече с обици — едно момиче носеше по седем-осем на ушите си. Това беше по-скоро по морската, отколкото по престъпната мода, ала можеше и нищо да не значи.
— Дойдох просто да се помоля на Преблагата господарка за милост към тези клетници на кораба — обясни той. — Не ми обръщайте внимание. Продължавайте да се трудите.
И той насърчи тружениците, като им обърна гръб. Гледаше кораба и се вслушваше много внимателно в звуците от извършваната зад гърба му работа. Пъшканията на носачите, тропането на стъпки, скърцането на очуканите и изядени от морето дъски. Каруцата му се беше сторила пълна с малки чувалчета, всеки колкото мях, побиращ един галон. Отначало пипаха много предпазливо, но след няколко минути…
— По дяволите, Мазик! — Един от чувалите падна на палубата и се разнесе странно тракане и дрънчене. Началникът на бригадата веднага закърши ръце и погледна Джийн. — Аз, ъъ… моля за прошка, ваше светейшество. Ние, такова, заклехме се… Обещахме да се погрижим тези провизии да стигнат невредими на чумавия кораб.
Джийн се извърна бавно и остави човека да изпадне под пълното, подчертано въздействие на безликия му поглед. После кимна едва забележимо.
— Вашето дело е благочестиво. Господарят ви е твърде великодушен, щом е поел работата, която обикновено се полага на Ордена на Переландро.
— Да… наистина жалко. Голяма, ъъ, трагедия.
— Преблагата господарка се грижи за градината на смъртните по свое усмотрение — рече Джийн — и откъсва цветовете по свое усмотрение. Не се сърдете на вашия човек. Съвсем естествено е да се чувстваш смутен в присъствието на нещо… толкова необичайно.
— О, чумавият кораб — рече мъжът. — Да, от него всички нас тръпки ни побиват.
— Ще ви оставя да се трудите — рече Джийн. — Потърсете ни в Дома на Аза Гуила, ако случайно хората на кораба имат нужда от нас.
— Ъъ… разбира се. Б-благодаря ви, ваше светейшество.
Докато Джийн вървеше бавно по кея към брега, бригадата приключи с товаренето на лодката и я отвързаха от пристана.
— Дърпайте! — изрева един от мъжете на кея.
Въжето бавно се обтегна, а после малките черни силуети на борда на „Задоволство“ задърпаха ритмично и лодката с устрем пое през Старото пристанище към фрегатата, оставяйки подире си трептяща сребърна диря по черната вода.
Джийн тръгна на север и навлезе в Отпадъците с достойната крачка на жрец, за да има достатъчно време да прехвърля отново и отново един въпрос в ума си:
За какъв дявол са нужни на кораб, пълен с мъртъвци и умиращи, торби с пари?!
5
— Торби с пари? Съвсем сигурен ли си?
— Беше си метал за харчене, Локи! Може би си спомняш, че си имахме цяла съкровищница, пълна с него, до съвсем неотдавна. Бих казал, че и двамата имаме много тренирано ухо за звънтенето на паричките.
— Хммм. Значи, освен ако, откакто се разболях, Херцогът да е почнал да сече пълни крони на поразия, тия провизии са толкова милостиня, колкото е милостиво и настроението ми!
— Ще продължа да слухтя и ще видя дали не мога да катурна още нещо, Локи.
— Ти ще… Добре де, добре. А сега трябва да ме измъкнете от това легло и да ме хванете и мен на работа!
— Мастер Ламора! — извика Ибелиус. — Никак не сте във форма да ставате и да се движите по своя воля! Тъкмо това ви своеволничене ви докара дотук в това окаяно състояние!
— Мастер Ибелиус, с цялото ми уважение, сега, когато вече съм в съзнание, ако ще да ми се наложи да пропълзя през града на четири крака, за да свърша нещо полезно в ущърб на Капа Раза — ще го направя! Оттук нататък аз обявявам война.
Той се надигна от нара и се опита да стане, но отново му се зави свят, коленете му омекнаха и той рухна на земята.
— Баш пък оттука ли? — подметна Джийн. — Не ми изглежда най-удобната позиция.
— Ибелиус, това не се трае! — възкликна Локи. — Трябва да мога да се движа. Искам си силата.