— Съмнявам се — отвърна Джийн. — В деня, преди да се събудиш, изхарчих малко пари за хартия за писане и мастило и пратих по куриер писмо на семейство Салвара от Грауман с вестта, че няколко дни ще си зает с някаква много деликатна работа и може да отсъстваш.
— Вярно ли? — Локи се втренчи в него като човек, когото са отвели на бесилката само за да го помилват в последния момент. — Вярно! Боговете да благословят душата ти, Джийн! Бих те целунал, ама и ти си мърляв като мен!
Локи започна да обикаля яростно — поне доколкото можеше, защото още се лашкаше и препъваше — в кръг из стаята. Да се крие в тая проклета дупка, така внезапно лишен от всички предимства, които бе приемал наготово толкова много години — сега нямаше мазе, нямаше пълна с пари съкровищница, нямаше гардероб, нямаше кутия за маскиране… нямаше банда. Раза му бе отнел всичко.
Заедно с монетите бяха прибрали от съкровищницата и пакет с документи и ключове, увити в промаслен плат. Това бяха счетоводните документи от кантората Мераджио на името на Лукас Феруайт, Еванте Екари и всички останали фалшиви самоличности, които Джентълмените копелета бяха вкарвали в обращение в течение на годините. В тези сметки имаше стотици връз стотици крони, но без документите те бяха недостъпни. В пакета бяха и ключовете за покоите „Буилприт“ в странноприемница „Катурнатата къща“, където в покрития с кедров фурнир шкаф бяха подредени още дрехи, подходящи за Лукас Феруайт — заключени с кутия с часовников механизъм, която никой разбивач на ключалки, десет пъти по-сръчен от Локи, не би успял да разбие.
— По дяволите! — изруга Локи. — До нищичко не можем да се домогнем. Трябват ни пари — тях можем да ги вземем от семейство Салвара, но не мога да отида при тях така! Трябват ми благороднически дрехи, розово масло, украшения… Феруайт трябва да изглежда като Феруайт. Не мога да го издокарам за десет крони.
И наистина, дрехите и аксесоарите, които носеше като вадранския търговец (дори без да броим натруфените фалшиви очила), струваха към четирийсет пълни крони… А такава сума той не можеше ей така да я измъкне от джобовете по улиците. Пък и дюкяните на малцината шивачи, които обслужваха такива префинени вкусове, приличаха на крепости и се намираха в хубавите квартали, където жълтодрешковците дебнеха не на отряди, а на батальони!
— Гад долна! — възкликна Локи. — Крайно съм недоволен. Всичко опира до дрехите. Дрехи, дрехи, дрехи. Ама че нелепа пречка!
— Вземи ги тия десет крони — рече Джийн. — Можем много време да я караме със сребърните монети.
— Все е нещо. — Локи се тръшна обратно на нара, седна и подпря брадичка с ръце. Веждите и устата му сочеха надолу — беше добил онзи израз на огорчено съсредоточаване, който Джийн помнеше, откакто бяха деца. След няколко минути Локи въздъхна и го погледна.
— Щом мога да се движа, комай утре ще взема седем-осем крони и ще изляза из града.
— Из града ли? Намислил ли си какво да правиш?
— Не — отвърна Локи. — Представа си нямам. Ни най-малко. Но не започват ли повечето ми успешни кроежи така? Ще намеря някаква пролука… и после сигурно ще я подкарам, без да мисля.
Интерлюдия:
Фокуси с бяло желязо
Казват, че в Камор разликата между честната и нечестната търговия е, че когато честен търговец или търговка провали нещо, те не са така любезни след това да си прережат гърлото, за да приключат с тази работа.
Това в някакъв смисъл е в ущърб на борсовите посредници, спекулантите и лихварите от Улицата на Целувачите на монети, чиито усилия през вековете бяха допринесли за възкръсването на теринските градове държави (всички, не само Камор) от пепелището на рухналия Терински трон до някакво подобие на енергично преуспяване… за определени късметлийски части на теринското население.
Мащабът на операциите на Улицата на Целувачите на монети би предизвикал виене на свят у повечето дребни дюкянджии. Един търговец преместваше две мъниста на сметалото в Камор; после запечатаните документи се изпращаха в Лашейн, където четири галеона с триста души екипаж поемаха към най-северното пристанище на Емберлен с трюмове, пълни със стоки, неподдаващи се на описание. Стотици търговски кервани пътуваха и пристигаха от целия континент всяка божа сутрин, всеки божи ден, всичките застраховани и подробно описани от добре облечените мъже и жени, които плетяха паяжините на търговията, покриващи хиляди мили, докато си пиеха чая в задните стаички на канторите.