Но съществуват и разбойници, предупредени да бъдат на определени места по определено време, които се грижат керванът, белязан със знаците на този или онзи търговец, да изчезне. Има разговори шепнешком, които не се записват в официални протоколи, и пари, които се разменят на ръка без официални записи в счетоводните книги. Има убийци и черна алхимия, и потайни договори с бандите. Има кожодерство, измама, вътрешни спекулации. Има стотици финансови практики, толкова хитри и толкова мистериозни, че още си нямат имена — манипулации с монети и хартия, които биха накарали Вързомаговете да се преклонят признателно пред тяхната непочтена изтънченост.
Търговията е всичко това… В Камор, заговори ли се за делови практики, честни или нечестни, говори ли се за покупко-продажби в най-голям мащаб, едно име изниква в ума над всички и преди всички — Мераджио.
Джанкана Мераджио е седми поред наследник на своя род. Неговото семейство притежава и управлява кантората вече близо два и половина века. Но в известен смисъл малкото име не е важно — „Мераджио“ го управлява просто Мераджио. Фамилията „Мераджио“ се е превърнала в титла.
Семейство Мераджио бе спечелило първоначалното си богатство от внезапната смърт на популярния в Камор Херцог Страволи, починал от малария по време на държавно посещение в Тал Верар. Никола Мераджио, търговка и капитанка на относително бърз бриг, успяла да изпревари в Камор новината за смъртта на Херцога и там похарчила и последния си грош, за да изкупи и завладее целия запас на града от траурен креп. И след като го продала на цена „майка си и баща си“, за да може Херцогът да бъде погребан с подобаващо достойнство от държавата, тя набутала част от печалбата в едно малко кафене край канала, който по-късно щял да бъде наречен (до голяма степен благодарение на нейното семейство) Улицата на Целувачите на монети.
Като външно съответствие на амбициите на семейството сградата така и не остава за дълго време с еднаква големина. Тя се разпростира внезапно на неравни интервали от време и поглъща съседните здания, добавя пристройки, етажи и галерии и разперва стени като малко птиче, бавно изтикващо недоизлюпените си съперници от гнездото.
Първите Мераджио си спечелили име като бойки търговци и спекуланти — били мъже и жени, които гръмогласно заявявали способността си да изстискат повече печалба от влоговете на вложителите от всичките им съперници. Третият забележителен Мераджио, Оставо Мераджио, бил прочут с това, че всяка сутрин излизал с пъстро украсена лодка, за да хвърли петдесет златни тайрина в най-дълбоката част на Каморския залив. Правел го всеки ден, без да пропуска, цяла година подред. „Мога да си го позволя и пак да имам повече свежа печалба от всичките ми съперници в края на всеки ден“ — хвалел се той.
По-късните Мераджио наблягали повече не на влагането на парите, а на трупането, броенето, съхраняването и заемането им. Те били сред първите, които се досетили какви солидни състояния могат да се натрупат, когато посредничиш в търговията, а не участваш пряко в нея. И затова сега седалището на Мераджио е център на вековна финансова мрежа, превърнала се на практика в кръвта и жилите на Теринските градове държави. Неговият подпис върху пергаментов лист тежи колкото войска на бойното поле или ескадрон от бойни кораби в морето.
Не без основание понякога твърдят, че Камор бил управляван от двама херцози — Никованте, Херцогът на Стъклото, и Мераджио, Херцогът на Бялото желязо.
Тринайсета глава
Орхидеи и убийци
1
На другия ден Локи Ламора се появи пред стълбището на кантора „Мераджио“ точно когато огромният верарски воден часовник вътре във фоайето на сградата отмери десетия сутрешен час. Валеше слънчев дъжд — нежен, топъл дъждец, който вятърът довяваше под ясносиньото, почти безоблачно небе. Виа Камораца беше направо задръстена от товарни баржи и пътнически лодки, които се дуелираха за водно пространство с въодушевлението, обикновено запазено за маневри на бойното поле.
Една от кроните на Джийн биде потрошена по издокарването на Локи (който още си ходеше със сивата коса и фалшивата брада, но подстригана до скромна козя брадица) с що-годе чисти дрехи, каквито носеха куриерите и писарите. Той несъмнено не приличаше на заможен човек, но пък досущ го докарваше на почтен наемен работник.