Кантората „Мераджио“ беше четириетажен хибрид, плод на двеста години архитектурни моди — тук имаше колони, сводести прозорци, фасади от камък и от лакирано дърво и външни галерии, които едновременно и вършеха работа, и служеха за украса. Тези галерии бяха покрити със сребърни балдахини в цветовете на каморските монети — кафеникава мед, жълтеникаво злато, сребристосиво и млечнобяло. Пред кантората се въртяха поне стотина Лукас Феруайтовци — стотина делови мъже в палта с разкошна кройка. Всеки от техните ансамбли струваше колкото няколко годишни заплати на обикновения труженик.
Но ако Локи насочеше нелюбезно пръст дори към нечий ръкав, частните стражи на кантората щяха да се изсипят през портата като пчели от разтръскан кошер. Щеше да последва надбягване между тях и няколкото отряда градска стража, обикалящи този бряг на канала, а на победителите щеше да им се падне честта да му избият мозъка през ушите с жезлите си.
Седем бели железни крони, осем златни тайрина и няколко сребърни солона подрънкваха в кесията на Локи. Беше напълно невъоръжен. Имаше съвсем смътна представа какво ще прави или говори, ако неговият твърде неблагонадежден план тръгне накриво.
— Уродливи страже! — прошепна той. — Ще вляза в тази кантора и ще изляза с онова, от което имам нужда. Бих желал да ми помогнеш. А ако не ми помогнеш, тогава върви по дяволите. И без тебе ще изляза с онова, от което имам нужда.
И с високо вдигната глава и вирната брадичка той се заизкачва по стъпалата.
2
— Лично съобщение за Кореандер Превин — съобщи той на дежурните стражи във фоайето и прокара длан през косата си, за да изтръска водата. Стражите бяха трима, облечени в кафтани от кафяво кадифе, черни бричове и черни копринени ризи. Позлатените им копчета лъщяха, ала дръжките на дългите бойни ножове и боздугани, окачени на коланите им, бяха изтъркани от употреба.
— Превин, Превин… — мънкаше единият от стражите, докато търсеше името в подвързан с кожа указател. — Хммм. Обществената галерия, номер петдесет и пет. Не виждам да пише, че не приема пратеници. Знаеш ли къде отиваш?
— Идвал съм и преди — отвърна Локи.
— Така. — Стражът остави указателя и взе плоча, която служеше за подложка на пергамента върху нея. После извади перо от мастилницата на малката масичка. — Име и квартал?
— Таврин Калас — отвърна Локи. — От Северния ъгъл.
— Можеш ли да пишеш?
— Не, господине.
— Тогава само сложи знак тук.
И стражът му подаде плочата, а Локи надраска голямо черно „X“ срещу „ТЕРВИН КАЛЪС“. Почеркът на стража беше по-добър от правописа му.
— Хайде, влизай — подкани го той.
Главният етаж на кантора „Мераджио“ — обществената галерия — представляваше стая, в която бяха подредени маси и писалища — осем на дължина и осем на ширина. Зад всяко тежко писалище седеше търговец, лихвар, писар, чиновник или някакъв друг служител. Пред мнозинството седяха клиенти — говореха сериозно, чакаха търпеливо или спореха разгорещено. Мъжете и жените зад бюрата наемаха тези бюра от „Мераджио“ — едни за всеки работен ден от седмицата, а други можеха да си позволят само да се редуват в различни дни с партньори. Слънчевата светлина се лееше в стаята през дългите, прозрачни прозорци на покрива. Нежното ромолене на дъжда се чуваше, смесено с оглушителното делово дърдорене.
И от двете страни четири етажа галерии с месингови парапети се издигаха към тавана. В приятно сумрачната вътрешност на тези галерии се подвизаваха по-могъщите, по-богатите и по-утвърдени представители на занаята. Тях ги наричаха „съдружници на Мераджио“, въпреки че Мераджио не разделяше властта с тях, а просто им предоставяше дълъг списък с привилегии, които ги издигаха (и в буквален, и в преносен смисъл) над мъжете и жените, работещи на обществения етаж.
На всеки ъгъл на сградата имаше стражи — спокойни, но бдителни. Келнери с черни жакети, черни бричове и дълги кафяви престилки щъкаха насам-натам. В „Мераджио“ имаше голяма кухня и изба с вина, с която всяка таверна би се гордяла. Хорските дела в кантората понякога бяха твърде належащи, че служителите да си губят времето да излизат или да пращат да им донесат храна. Някои от частните съдружници дори направо си живееха тук и се връщаха у дома само за да преспят и се преоблекат, и то само защото „Мераджио“ затваряше малко след изгряването на Измамната светлина.