— О, дванайсет богове, яко сте загазили! Работодателят ви има ли сметка тук, в „Мераджио“? Имате ли кредит, от който бихте могли да изтеглите сума на стойността на дрехите?
— За жалост не — отвърна Локи. — Обмисляхме го. Аз дълго се застъпвах за това. Но нямаме такава сметка, за да ми помогне сега, а ангажиментът ми за вечеря тази вечер е твърде належащ, твърде, твърде належащ. Въпреки че не мога да представя сладкишите, мога поне да се представя и да поднеса извинение — не желая да ги обиждам. Един от нашите потенциални клиенти е… много особен и придирчив човек. Твърде особен и придирчив. Няма как да го разочаровам напълно. Той без съмнение ще разпространи в своята среда мълвата, че името „Строло и синове“ е име, на което не бива да се има доверие. Ще има обвинения не само към нашите стоки, но и срещу нашата любезност, нали разбирате.
— Да, някои донове са… с твърде закоравели привички. Ала все още не проумявам къде би могла да се пригоди моята помощ.
— Ние сме почти еднакви на ръст, господине, случайно сме еднакви на ръст. А пък вашият вкус е превъзходен, мастер Магрис. Ние с вас бихме могли да сме отдавна загубени братя, толкова си приличаме по усета към кройки и цветове. Вие сте мъничко по-висок от мен, но несъмнено аз бих понесъл това през няколкото нужни ми часа. Господине, бих искал да ви помоля… умолявам ви, помогнете ми, като ми заемете приличен кат дрехи! Трябва да вечерям с доновете тази вечер. Помогнете ми да се приведа в подобаващ вид, за да могат моите работодатели да излязат с неопетнено име от тази афера.
— Вие желаете… вие желаете заем от връхна дреха и бричове, чорапи и обувки, и всички нужни допълнения?
— Точно така — отвърна Локи, — и от цялото си сърце обещавам да се грижа за всеки бод по тях, сякаш е последният на света. Нещо повече, предлагам да ви оставя в залог пет крони от бяло желязо. Пазете ги, докато върна дрехите ви до последния конец, и ги задръжте след това. Несъмнено за толкова малко работа това са една-две месечни такси.
— Това е, това е… много симпатична сума. Обаче… — Магрис явно се опитваше да потисне усмивката си. — Това е… убеден съм, че разбирате… доста странно.
— Твърде добре го разбирам, сър, твърде добре. Не мога ли да ви вдъхна поне малко жал към мен? Не съм твърде горд да умолявам, мастер Магрис. Залогът е не само работата ми, а доброто име на моите работодатели!
— Несъмнено — отвърна Магрис. — Несъмнено. Жалко, че плъховете не говорят терински — бас държа, че биха дали чудесни показания.
— Шест крони от бяло желязо — повтори Локи. — Толкова мога да си отпусна кесията. Моля ви, господине…
— „Цър-цър“ — рече Магрис. — „Цър-цър“, биха казали те. И как ще са натлъстели тия плъшоци след цялото това угощение, какви топчести поганци ще са станали! Щяха да дадат показания, а после да се примолят да ги качат на кораб за Талишам, за да си продължат гуляя! Твоите „Строло и синове“ щяха да имат верни служители до гроб, макар и доста дребнички на ръст.
— Мастер Магрис, това е…
— Ти не си наистина от Талишам, нали?
— Мастер Магрис, моля ви!
— Ти си от малките проверители на Мераджио, нали? Точно така изловиха клетата Уила миналия месец. — Магрис вече не можеше да сдържа веселието си. Явно беше много доволен от себе си. — Можете да съобщите на добрия мастер Мераджио, че достойнството ми не се изпарява при гледката на малко бяло желязо. Никога не бих опозорил неговото предприятие, като участвам в подобна щуротия! Вие, разбира се, ще му предадете най-сърдечните ми поздрави, нали?
Локи бе изпитвал разочарование много пъти досега и затова му беше лесно да потисне порива да скочи върху писалището на Магрис и да го удуши. Той въздъхна наум и за част от секундата погледът му обходи стаята — а там, втренчен надолу от една галерия на втория етаж, стоеше самият Мераджио.
Джанкана Мераджио беше облечен с разкроено палто, последен писък на модата — свободно, отворено, с широки маншети и лъснати сребърни копчета на ненужни места. Кафтанът, бричовете и жабото му бяха в изключително приятен тъмносин цвят, цвета на небето точно преди да изгрее Измамната светлина. Не бяха крещящи, но за сметка на това бяха фини, богати и изящни по начин, който показваше стойността им, без да се натрапва на сетивата. Това със сигурност беше Мераджио, защото на десния му ревер бе закичена орхидея — това бе единствената му слабост, свежа орхидея, която откъсваха всеки ден за украса на дрехата му.