— Господарке Салвара, за мен е удоволствие да ви видя отново. Да, да, много съм добре, благодаря, че попитахте. Миналата седмица се срещнах с няколко непочтени типове, но всичко ще е за добро — един кораб е вече подсигурен, товарът също, и можем да потеглим с него на пътешествие още в началото на идната седмица. И още един кораб е почти в ръцете ни.
— Е, не стойте като куриер на стълбището — заповядайте, влезте! Конте! Ще се подкрепим. Сетих се — донеси от моите портокали, новите. Ще бъдем в закритата приемна.
— Разбира се, господарке. — Конте се втренчи в Локи с присвити очи и недоволна полуусмивка. — Мастер Феруайт, надявам се, че тази нощ ви заварва в добро здраве.
— Много добро, Конте.
— Великолепно. Незабавно се връщам.
В почти всички каморски имения близо до входа имаше две стаи. Едната наричаха деловата приемна, където се провеждаха срещи с непознати и прочее официални дела. Мебелираха я оскъдно, но безупречно и скъпо. Дори и килимите бяха толкова чисти, че можеше да се яде от тях. Закритата приемна, точно обратното, беше за близки и доверени познати и традиционно я обзавеждаха уютно, по маниер, изразяващ личностите на господаря и господарката на имението.
Доня София въведе Локи в техните закрити покои, където имаше четири меки кожени кресла с високи облегалки, карикатури на тронове. Там, където в повечето всекидневни до столовете се мъдреха малки масички, тук имаше четири дървета в саксии, всяко от тях — малко по-високо от креслото, до което е поставено. Дърветата ухаеха на кардамон и уханието им изпълваше цялата стая.
Локи ги огледа внимателно. Не бяха фиданки, за каквито ги бе помислил отначало. По-скоро миниатюри — листата им бяха мъничко по-големи от нокътя на палеца му, стеблата — не по-дебели от човешка ръка, а клонките им — тънки като пръсти. Сред преплетените клони на всяко дърво имаше дървена лавица и окачен алхимичен фенер. София почука по фенерите, за да ги запали, и стаята се изпълни с кехлибарена светлина и зеленикави сенки. Очертанията, хвърляни от листата по стените, бяха едновременно фантастични и успокояващи. Локи прокара пръст през меките, тънки листа на най-близкото дръвче.
— Собственоръчно ли ги изработихте, доня София? — попита той. — Дори и за тези от нас, добре запознати с работата на нашите майстори по растенията, те са поразителни… Всички ние сме делови, занимаваме се само с почви и гроздови реколти. А вие, от друга страна, притежавате усет към пищността.
— Благодаря, Лукас. Заповядайте, седнете. Алхимичното намаляване на размерите на големи дървета е старинно изкуство, към което аз обаче питая особена слабост, то е нещо като мое любимо занимание. А и както виждате, от тях има и полза. Но те надали са най-голямото чудо в тази стая — виждам, че сте започнали да се обличате по нашата каморска мода!
— Това ли? Ами, един от вашите продавачи на облекло реши, че съм направо жив да ме ожалиш, и ми предложи такава сделка, че не бих могъл да му откажа, ако съм с всичкия си. За първи път досега се задържам толкова дълго в Камор. Реших, че бих могъл да се опитам да се слея с местното население.
— Великолепно!
— Да, така е — подкрепи я дон Салвара, който влезе, закопчавайки ръкавелите си. — Много по-хубави са от вашите черни вадрански затворнически дрехи! Не ме разбирайте погрешно, за северния климат те са най-подходящи, но тук долу изглеждат така, сякаш се опитват да задушат облечения в тях! А сега, Лукас, каква е отчетността по всички похарчени от нас пари?
— Един галеон със сигурност е наш — отвърна Локи. — Имам екипаж и подходящ товар. Сам ще надзиравам товаренето му през идните няколко дни. Ще бъде готов за отплаване следващата седмица. Имам и обещаващо предложение за втори, който да го придружи и да бъде готов горе-долу по същото време.
— „Обещаващо предложение“ — рече доня София. — Не е съвсем същото като „със сигурност наш“, освен ако дълбоко не греша.
— Не грешите, доня София. — Локи въздъхна и се опита да си докара засрамен вид заради това, че се налага отново да заговори по темата. — Въпросът е, че… Тоест капитанът на втория плавателен съд е изкушен от предложение да закара специален товар в Балинел — относително дълго плаване, но на много прилична цена. Все още не е приел напълно моето предложение.