— И предполагам — рече дон Лоренцо и се настани до жена си, — че може би са нужни още няколко хиляди крони, за да ги хвърлим в краката му, та да се освести?
— Боя се, че да, добри ми дон Салвара, случаят е точно такъв.
— Хммм. Е, след малко можем да поговорим за това. Ето го Конте. Много бих искал да би покажа какво създаде наскоро моята господарка.
Конте внесе три сребърни купи върху пиринчен поднос. Във всяка купа имаше половинка от портокал, вече нарязана така, че парченцата плод можеше да се вадят с малка двуостра виличка. Конте постави купичка, виличка и ленена салфетка на лавицата в короната на дръвчето отдясно на Локи. Семейство Салвара го погледнаха изпитателно, след като сервираха и на тях по половин портокал.
Локи се стараеше да потисне и най-малката сянка на колебание, каквото можеше да го обземе. Той пое купата в едната си ръка и набоде парченце портокал с вилицата. Щом го постави върху езика си, бе изненадан от тръпчивата топлина, която се разля в устата му. Плодът бе наквасен с някакъв алкохол.
— Напоени са с алкохолна напитка — отбеляза той. — Нещо много приятно… Портокалова ракия? С нотка на лимон?
— Не са напоени, Лукас. — Дон Лоренцо се ухили като момченце, съвсем искрена усмивка. — Тези портокали са поднесени в естественото си състояние. Дървото на София само произвежда алкохол и го смесва с плода.
— Свещени Същини! — възкликна Локи. — Какъв интригуващ хибрид! Доколкото знам, това за пръв път се прави с цитрус…
— Стигнах до правилната формула едва преди няколко месеца — рече София. — Първите плодове не бяха годни за масата. Но тези като че се получиха добре. След още няколко поколения изпитания ще бъда съвсем сигурна, че могат да се продават.
— Бих искал да ги нарека „София“ — рече дон Лоренцо. — Каморски портокал „София“, алхимично чудо, което ще разплаче майките на винарите от Тал Верар.
— Аз от своя страна бих желала да им дам друго име — рече София и игриво шляпна мъжа си по китката.
— Майсторите по растенията — рече Локи — ще сметнат вас за по-голямо чудо и от вашите портокали, господарке. Както казах… може би нашето съдружие крие повече възможности, отколкото се вижда. Вашият, ъъ, вкус… Начинът, по който сякаш правите покорна всяка една зеленина край вас… Смея да заявя, че характерът на Дома на Бел Остер през следващия век би могъл да бъде оформен по-скоро от вашето докосване, отколкото от нашите стари емберленски традиции.
— Ласкаете ме, мастер Феруайт — рече донята, — но хайде да не броим корабите си, преди да са пристигнали в пристанището.
— Наистина — подкрепи я Лоренцо. — И с това аз ще се върна към делото… Лукас, боя се, че имаме неприятна новина за вас. Неприятна и малко срамна. Напоследък… имах известни затруднения. Един от длъжниците ми нагоре по реката не плати голяма сметка. Няколко от другите ми проекти се оказаха прекалено оптимистични. Накратко, в момента не сме толкова заможни, колкото се надяваме. Възможността ни да вложим няколко хиляди крони в нашия общ проект е твърде под съмнение.
— О… — възкликна Локи. — Това е… неприятно, както и вие казахте.
Той пъхна още един резен портокал в устата си и засмука сладката течност — изкуствен стимул да извие нагоре ъгълчетата на устата си, тъкмо обратното на онова, което му идеше отвътре.
2
На Кея на Остатъците един жрец на Аза Гуила се приплъзваше от сянка към сянка. Движеше се с бавна, търпелива грация, някак неуместна за ръста му.
Тази вечер мъглата беше тънка, влажната жега на лятната нощ — особено душна. Ручеи пот се стичаха по лицето на Джийн зад сребърната мрежа на неговата Скръбна маска. Според каморския опит седмиците преди лятното слънцестоене и Деня на промените винаги са най-горещите в годината. Над водите сияеха вече познатите на всички жълти фенери. Чуваха се викове и плясъци — мъжете на борда на „Задоволство“ изтегляха поредния товар „милостиня“.
Джийн се съмняваше дали може да научи нещо повече за стоката, която товареха с тези лодки, освен ако не направи нещо по-биещо на очи, например да нападне някой от товарачите — това обаче никак не беше уместно. Затова тази вечер реши да съсредоточи вниманието си върху един склад на една пряка от пристанището.
Остатъците не бяха чак толкова западнали като Пепелището, но това нямаше да е задълго. Навсякъде сградите се рушаха и се срутваха. Целият квартал като че потъваше в някакво блато от гнило дърво и откъртени тухли. Всяка година влагата изяждаше още малко от хоросана, спояващ тукашните камъни, и законните предприятия бягаха другаде, и се появяваха все повече трупове, позатрупани под купищата отломки — или пък неприкрити от нищо.