Докато дебнеше, облечен в черните си одежди, Джийн забеляза банда от новите хора на Раса — ту влизаха, ту излизаха от склада няколко нощи подред. Постройката бе изоставена, но все още годна за обитаване, за разлика от рухналите съседни сгради. Джийн бе забелязал, че в прозорците горят светлини почти до зори, групи работници идваха и си тръгваха, метнали тежки торби през рамо, имаше дори и една-две каручки.
Но не и тази вечер — складът преди гъмжеше като кошер, но сега бе тъмен и тих. Тази вечер той като че приканваше любопитството му и докато Локи бе далеч и пиеше ароматен чай, Джийн реши да си напъха носа в работите на Капа Раза.
За това си имаше начини — те включваха търпение, бдителност и многочасово бавно ходене. На няколко пъти обиколи квартала на склада, като избягваше всякакви срещи с хора по улиците и се шмугваше във всеки изпречил се на пътя му плътен мрак. При достатъчно тъмнина дори и мъж с ръста на Джийн можеше да се спотайва, а той несъмнено стъпваше достатъчно леко.
Обикаляне и спотайване, обикаляне и спотайване… За свое задоволство бе установил, че по никой от покривите на съседните сгради нямаше скрити наблюдатели, нямаше шпиони и по улиците. „Разбира се — помисли си той, долепил гръб до южната стена на склада, — може просто да са по-добри от мен.“
— Аза Гуила, имай грижата — промърмори той, докато пристъпваше предпазливо към една от вратите на склада. — Ако тази вечер не си благосклонна към мен, никога няма да успея да върна тези прекрасни одежди и маската на твоите слуги. Само скромно ми обърни малко внимание.
На вратата нямаше ключалка — тя дори беше леко открехната. Джийн стисна брадвите си в дясната си ръка и ги напъха в ръкава си — искаше да са му подръка, но да не се виждат, за в случай че се сблъска с някого и се възползва от страхопочитанието, което вдъхваше облеклото му.
Вратата изскърца и той се намери в склада, притиснат до стената зад входа — оглеждаше се и се ослушваше. Зад мрежата на маската му мракът беше плътен, а във въздуха, освен очакваната миризма на пръст и гниещо дърво витаеше още някакъв мирис, подобен на мириса на горен метал.
Той не помръдваше на мястото си и няколко дълги минути се напряга да долови някакъв звук. Но не се чуваше нищо, освен далечното скърцане и въздишки на закотвените кораби и свиренето на Вятъра на палача, който духаше към морето. Бръкна с лявата си ръка под робата си и извади алхимичен глобус като онзи, който носеше в подземието на Дупката на ехото. Разтръска го бързо и той засия.
На бялата му светлина видя, че складът представлява едно просторно помещение. Купчината разнебитени, изгнили прегради в единия ъгъл някога може би са били канцелария. Подът беше от утъпкана пръст, а тук-там по ъглите и покрай стените имаше купчини отломки, някои покрити със зебло.
Джийн внимателно нагласи глобуса, притиснат към тялото му така, че да хвърля светлина само в дъга напред. Така онова, което вършеше, щеше да мине незабелязано — нямаше намерение да се рови тук повече от няколко минути.
Докато бавно вървеше към северния край на склада, той усети и друга миризма, от която му настръхна вратът — нещо бе захвърлено тук и оставено да гние. Месо може би… но миризмата бе противно сладникава. Джийн се боеше, че знае от какво е, още преди да се натъкне на труповете.
Бяха четири, покрити с тежко покривало от зебло в североизточния ъгъл на помещението — трима мъже и една жена. Доста мускулести, облечени с долни туники и бричове, с тежки ботуши и кожени ръкавици. Това озадачи Джийн, но когато огледа ръцете им, видя татуировките. В Камор имаше традиция пътуващите занаятчии да бележат дланите и ръцете си със символа на своя занаят. Той задиша през уста заради вонята и разбута труповете, за да разгледа символите.
Някой бе убил двама стъклари и двама златари. Трима от труповете имаха рани, които си личеше, че са от наръгване с нож, а четвъртият, жената… на восъчнобледото й безкръвно лице имаше две лилави подутини.
Джийн въздъхна и отново зави телата с покривалото. В този миг проблясък от отразена светлина върху пода привлече погледа му. Той коленичи и вдигна парченце стъкло, нещо като сплескана капка. Сякаш бе капнала на пода, докато стъклото е било разтопено, и там бе изстинала. Леко разтърсване на светлинния глобус му разкри десетки малки стъкълца, разхвърляни по пръстта около покривалото.