Сложните ключалки на вратата изщракаха и тя се отвори. Не очакваше Стефан да се върне тази вечер. Щастливо съвпадение. Можеше да му обясни какво мисли по повод Раза…
Мъжът, който влезе в нейния солариум, не беше Стефан Рейнарт.
Беше облечен в дрипи, с хлътнали бузи и тъмноок. Черната му коса бе прошарена по слепоочията. Той влезе в най-съкровените й покои, все едно тук му е мястото. Палтото, бричът, чорапите и обувките му бяха сиви; ръкавиците и жилетката му бяха сиви и само копринената кърпа, вързана небрежно на гърдите, беше цветна — кървавочервена.
Сърцето на доня Ворченца задумка. Тя положи длан върху гръдта си, вперила невярващ поглед в мъжа. Натрапникът не само бе успял да отвори вратата, при това, без да получи стрела от арбалет в гърба, но го следваше и още един мъж — по-млад, със светнали очи, оплешивяващ, облечен също в сиво. Отличаваха го само алените маншети на връхната му дреха.
— Кои сте вие, по дяволите? — ревна тя и за миг отслабналият й с възрастта глас почти възвърна пращящата си мощ. Свила юмруци, тя стана от креслото. — И как се качихте тук?
— Ние сме ваши слуги, господарке Ворченца, ваши слуги, най-сетне дошли да засвидетелстват своето уважение. Простете ни досегашната нелюбезност — напоследък в моето малко кралство ври и кипи.
— Говорите така, сякаш би трябвало да ви познавам, господине. Попитах за името ви.
— Имам няколко — отвърна по-възрастният, — но сега се наричам Капа Раза. Това е съдружникът ми, който се представя като Соколаря. А що се отнася до това как влязохме във вашия наистина прекрасен солариум…
Той посочи Соколаря, който вдигна лявата си ръка с разтворена длан срещу доня Ворченца. Ръкавът се смъкна и откри три дебели черни черти, татуирани на китката му.
— Богове! — прошепна Ворченца. — Вързомаг.
— Действително — потвърди Капа Раза. — За което ми простете, но неговото изкуство изглеждаше единственият начин да накараме вашите слуги да ни вдигнат тук и единственият начин да влезем във вашето светилище, без предварително да ви обезпокоим.
— Сега обаче съм обезпокоена! — изплю тя. — Какво целите с идването си тук?
— Крайно време е — отвърна Раза — ние със съдружника ми да проведем разговор с Паяка на Херцога.
— О, богове, но за какво говорите? Това тук е моята кула; освен прислугата тук няма никой.
— Права сте — рече Раза. — Но няма нужда да поддържате малката си измислица пред нас, господарке.
— Вие — рече студено и безизразно доня Ворченца — сте в голяма грешка.
— Тези папки зад вас — какви са? Рецепти ли съдържат? Тези бележки до креслото ви какви са? Може би Стефан Рейнарт редовно ви докладва за кройките и цветовете на роклите тази година направо от пристанището? Хайде стига, господарке. Разполагам с много необичайни начини за събиране на информация и не съм слабоумен. Бих сметнал всяко по-нататъшно отричане от ваша страна за предумишлена обида.
— Аз смятам неканеното ви присъствие тук за не по-малка обида — рече доня Ворченца след кратък размисъл.
— Подразних ви — рече Раза, — за което се извинявам. Но разполагате ли с някакъв начин да подкрепите раздразнението си със сила? Слугите ви мирно и кротко спят; вашият Райнхарт и всичките ви Полунощни са другаде и се ровят в моите работи. Вие сте сама с нас, доня Ворченца — защо не поговорим културно? Дошъл съм да се държа културно и да говоря сериозно.
Тя дълго го гледа студено, а после махна към едно от креслата в солариума.
— Настанявайте се, мастер Мъст. Боя се, че няма удобен стол за вашия сътрудник…
— Обстановката ме устройва — рече Соколаря. — Много обичам писалища. — И той се настани до малкото писалище близо до вратата, а Раза седна срещу доня Ворченца.
— Хммм. Мъст, действително. И получихте ли си я?
— Да — отвърна бодро Капа Раза. — И открих, че тя е всичко, което би трябвало да бъде.
— Имали сте зъб на Капа Барсави?
— Ха! Зъб, няма що! Може да се каже, че тъкмо затова накарах да убият синовете му пред неговите очи, а после нахраних с него така любимите му акули.
— Някакви стари сметки за уреждане между двама ви?
— Двайсет години мечтах как ще съсипя Венкарло Барсави — рече Раза. — И сега постигнах това и заех мястото му. Съжалявам, ако това ви е причинило… неудобства. Но това е единственото, за което съжалявам.