— Ами да, ние сме — отвърна дон Лоренцо.
— На вашите услуги, господарю и господарке. Името ми е Стефан Рейнарт. Убеден съм, че доня Ворченца ви е споменавала за мен.
— О, разбира се! — Доня София протегна ръка. Рейнарт се поклони ниско, изнесъл десния си крак напред, пое ръката й и целуна въздуха над нея. — Толкова се радвам най-сетне да се запознаем, капитан Рейнарт. Как е скъпата доня Ворченца този следобед?
— Тя плете, господарке — отвърна Рейнарт с доволна усмивка, издаваща някаква тяхна си шега. — Завзела е една от личните всекидневни на Херцога. Нали знаете как се чувства сред големи и шумни сборища.
— Разбира се, аз трябва да я намеря — рече Доня София. — Много ще ми е приятно да я видя.
— Убеден съм, че чувството ще е взаимно, господарке. Но може ли да предположа… дали това е мастер Феруайт, търговецът от Емберлен, когото ми казахте, че ще доведете? — Рейнарт отново се поклони, този път само с кимване, и продължи на вадрански със силен акцент: — Нека Същините текат благи, а моретата — спокойни, мастер Феруайт.
— Дано Ръцете под вълните да ви отнесат до благополучието — отвърна Локи на своя много по-ошлайфан вадрански, искрено изненадан. После мина от учтивост отново на терински: — Мой сънародник, капитан Рейнарт? На служба при Херцога на Камор? Колко очарователно!
— В жилите ми определено тече вадранска кръв — отвърна Рейнарт, — но родителите ми починаха, когато бях невръстно дете, по време на търговска мисия в този град. Бях осиновен и отгледан от доня Ворченца, Херцогиня Кехлибарено стъкло, сияйната златна кула ето там. Тя няма свои деца. Макар и да не мога да наследя титлата и имотите й, беше ми позволено да служа в Ротата на Нощното стъкло на Херцога.
— Поразително! Трябва да кажа, че външността ви е изключителна — въплъщение на самите Крале на Същините! Бих се обзаложил, че Херцогът е твърде доволен да ви има на служба.
— С цялата си душа се надявам това да е така, мастер Феруайт. Но заповядайте, аз ви задържам! Моля за прошка, господарю и господарке Салвара — аз надали съм достойна тема за разговор. Нека ви въведа в кулата, с ваше позволение.
— На всяка цена — отвърна София, наведе се над ухото на Локи и прошепна: — Доня Ворченца е мила старица, нещо като бабата на всички нас, дамите от Алчегранте. Тя е арбитър на всички клюки помежду ни, би могло да се каже. Не е добре — с всеки изминал месец се затваря все повече и повече, но все още ни е много близка. Надявам се да имате възможност да се запознаете с нея.
— Очаквам го с нетърпение, господарке Салвара.
Райнхарт ги въведе в самата кула Гарванов обсег и гледката, разкрила се пред очите на Локи, го накара неволно да ахне.
Отвън Гарвановия обсег беше матовосребриста. Отвътре, поне етажите, които той виждаше, бе почти прозрачна. Сякаш тънка мъгла се кълбеше в стъклото и смекчаваше слънчевото сияние, превръщаше слънцето просто в бял кръг горе, който можеше да се наблюдава с просто око, но пропускаше всичко останало от изгледа, все едно съвсем я нямаше там. Хълмистото поле и широката река Анджевин се простираха на север, а всички острови на града долу се разпростираха на Юг като илюстрация на карта. Локи гледаше напрегнато — дори различаваше тънките черни силуети на корабните мачти, люлеещи се отвъд южния край на града. Стомахът му се сви и му се зави свят.
Точно над тях започваше Небесната градина — твърдеше се, че саксиите и сандъците на покрива са пълни със стотици тонове плодородна почва. Лози се спускаха покрай стените; подкастрени храсти и големи дървета растяха в най-високата точка на кулата, малка кръгла миниатюрна гора. Сред клоните на едно от дърветата, обърнат на юг, към Желязно море, имаше дървен стол, който се смяташе за най-високата точка в Камор, достижима за човек, който е с всичкия си. Небесната градина беше пълна с деца. Там пускаха на воля най-младите благородници да се забавляват, докато под краката им родителите им се грижеха за дворцовите работи.
Подът, върху който стояха, не покриваше всичките сто стъпки ширина на кулата. Локи се вкопчи в парапета в южния му край и погледна надолу — под тях имаше четири полукръгли галерии, всяка на около двайсет стъпки по-надолу от другата, и всички те бяха пълни с мъже и жени. Замайването отново заплаши да го погълне — да гледаш надолу от височина поне осемдесет стъпки над „земята“, откъм прозрачната страна на кулата и умопомрачителния изглед на юг, разпрострял се пред него, той се чувстваше така, сякаш земната ос аха-аха щеше да се килне. Ръката на дон Салвара на рамото му го върна към действителността.