— Разболяхте се от болестта на Гарвановия обсег, Лукас — разсмя се донът. — Стискате тоя парапет, все едно ви е любовница. Елате да се подкрепите — очите ви след време ще свикнат с гледката и всичко ще започне да ви изглежда съвсем нормално.
— О, господарю Салвара, де да имаше доказателства, че ще стане именно така, с радост бих посетил масите с угощенията!
Донът го поведе през стълпотворението от памук, коприна, кашмир и редки кожи, като кимваше тук и махваше там. София бе изчезнала заедно с Рейнарт.
Масите с угощенията, петдесет стъпки от единия край до другия (или може би това бяха просто масите с предястията; леките следобедни закуски на подобно пиршество можеха да съперничат на основните ястия при всички по-маловажни поводи), бяха застлани с поръбени със сребро ленени покривки. Главните готвачи на гилдията, Майсторите на Осемте прекрасни изкуства на Камор, стояха мирно в кремаво жълтеникавите си церемониални одежди и черни професорски шапки с висящи златни върви зад ушите. Всеки готвач или готвачка имаше сложни черни татуировки на четирите пръста на всяка ръка — всеки знак символизираше майсторство в една от Осемте гастрономически форми.
В единия край на масата с угощения бяха десертите (Петото Прекрасно изкуство) — черешови торти с крем в обвивки от златни листове, които можеха да се ядат; канелени сладкиши, старателно слепени с медна паста във формата на плаващи кораби, цяла флотилия от корабчета с бели марципанени платна и стафидени екипажи. Имаше издълбани круши, чиято сърцевина бе заместена с цилиндри от мус от речни пъпеши или крем с ракия; обелени речни пъпеши, чиято зелена кора бе изстъргана, за да се разкрие розовата плът отдолу. Върху всяко открито розово лице бе издълбана релефна скулптура на герба на Камор, а алхимичните глобуси в пъпешите ги осветяваха отвътре с приветлива розова светлина.
В другия край на масата бяха месата. Във всяко едно от сребърните блюда бе наредена фантасмавола — Невъзможно блюдо, въображаемо животно, съставено от съчетаване на половинките от две различни същества по време на подготовката и готвенето. Локи видя печен глиган с глава на сьомга върху подложка от черен хайвер. До него имаше свинска глава с блатна ябълка в устата и вместо тяло — скопен петел. Всичко това бе залято с кафяв карамелов сос и посипано със смокини и Локи се поддаде на къркоренето в стомаха си. Той позволи на един от готвачите да му отреже щедра порция от „свинския петел“ и започна да яде от сребърната чиния със сребърна виличка. Ястието се топеше в устата като масло, а от вкусовете му се замая главата. От седмици не беше вкусвал нещо толкова великолепно — знаеше, че приготвянето на нещо толкова изискано би отнело всичките му сили с всеотдайната помощ на братята Санца в старото им стъклено мазе. Мисълта донякъде лиши от вкус ястието и той бързо го дояде.
Бичата глава с тяло на сепия пропусна с радост.
В центъра на масите се намираше коронното блюдо (поне на този етаж) — масивно изящество с осем стъпки дължина: ядлива скулптура на град Камор. Островите бяха сладкишчета върху малки издигнати железни платформи. По каналите между платформите течеше някаква синя течност, която един готвач от дясната страна на диорамата разливаше с черпак. Всеки голям мост в града бе изобразен с копие от кристализирала захар. Всяка забележителност от елдерглас бе представена с малък модел, от Счупената кула на юг до Дома на стъклените рози и Петте кули, извисяващи се над всичко. Локи се вгледа внимателно — там имаше дори и малък галеон от шоколадова глазура, малко по-голям от бадем, който плаваше върху Дървените отпадъци от кафяв пудинг.
— Как я карате, Лукас?
Дон Салвара отново застана до него с чаша вино в ръка. Лакей в черна дреха изтръгна празната чиния от пръстите на Локи в мига, в който той се обърна да отговори на дона.
— Слисан съм — рече Локи; не преувеличаваше особено. — Нямах представа какво да очаквам. Кълна се в Същините, може би е хубаво, че нямах никакви предварителни представи. Дворът на Краля на Същините трябва да е нещо като това — не мога да се сетя за нищо друго, с което бих могъл да го сравня.
— Вашите любезни думи са чест за нашия град — отвърна Лоренцо. — Много съм доволен, че решихте да ни придружите. Успях да поговоря с някои от равните ми. Преди около час проведох сериозен разговор с един от тях. Мисля, че е съгласен за около три хиляди крони. Неприятно ми е да го кажа, но той е доста отстъпчив и много привързан към мен.