В стаята на самотен стол с висока облегалка седеше самотна възрастна дама, наведена над чифт лъскави игли, напълно съсредоточена върху неразгадаемата плетка, падаща в скута й. Няколко кълбета черна вълнена прежда се търкаляха в краката й. Беше ексцентрично облечена в черна мъжка връхна дреха и тъмнолилави панталони, каквито по традиция носеха офицерите от кавалерията. Малките и черни чехлички бяха с извити върхове, като от приказките. Погледът й зад пенснето бе ясен, но тя не го вдигна от плетката, когато доня София въведе Локи в средата на стаята.
— Доня Ворченца? — София се прокашля и заговори по-силно. — Доня Ворченца? Господарке, аз съм, София. Доведох един човек да се запознаете.
Цък-цък, щракаха иглите на доня Ворченца. Цък-цък. Но тя не вдигна очи.
— Доня Анджиавеста Ворченца — представи я София на Локи. — Вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло. Тя… тя ту е на себе си, ту не е — въздъхна доня София. — Може ли да ви помоля да останете тук при нея само за малко? Ще отида да взема питиета — тя често си пийва бяло вино. Може би чаша от него ще я върне при нас.
— Разбира се, доня София — рече ведро Локи. — За мен ще е чест да сервирам на графинята. Донесете й, каквото смятате за уместно.
— А на вас какво да донеса, Лукас?
— Не, о, не. Твърде сте любезна, господарке Салвара. По-късно може би ще пийна нещичко.
София кимна и се оттегли от стаята, а вратата щракна след нея. Локи закрачи напред-назад с ръце, сключени зад гърба.
Цък-цък — тракаха иглите. Цък-цък. Локи вдигна вежда — предметът, който излизаше изпод тези игли, си оставаше пълна мистерия. Може би все още бе твърде далеч от завършване. Той въздъхна, продължи да крачи, обърна се и се загледа през прозореца.
Зелено-кафявите хълмове се простираха към извития хоризонт северно от града. Локи виждаше линиите на пътищата, боядисаните покриви на малките сгради и сиво-синята Анджевин, които се размиваха в маранята и далечината. Слънцето обливаше всичко с палещи бели лъчи. Не се виждаше нито едно облаче.
Изведнъж страшна болка от наръгване го прониза в тила отляво.
Локи се завъртя и нанесе удар в посоката, от която идваше болката. Усети влага под пръстите си. Доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше пред него и стискаше иглата за плетене, която току-що бе забила в тила му. Сега очите й зад стъклата на очилата искряха и усмивка разкъса мрежата от бръчки върху слабото й лице.
— Гаааа… оууу! — Той разтърка тила си, като едва не се изпусна и не заряза лекия си вадрански акцент. — Какво беше това, по дяволите?!
— Плачеща върба, мастер Трън — отвърна доня Ворченца. — Отровата на плачещата върба, за която съм убедена, че сте чували. Остават ви няколко минути живот… и бих предпочела да ги прекарате в разговор с мен.
5
— Вие… Вие…
— Да, наръгах ви във врата. Трябва да призная, че изпитах удоволствие, драги мой. Какво да кажа? Доста ни измъчихте, докато ви преследвахме.
— Но… но… Доня Ворченца, не разбирам. С какво съм ви обидил?
— Можете да зарежете вадранския акцент. Отличен е, но се боя, че няма да можете да блъфирате с усмивка и да се измъкнете и този път, мастер Трън.
Локи въздъхна и разтърка очи.
— Доня Ворченца, ако тази игла наистина е била отровна, защо изобщо да си правя труда да ви казвам нещо, по дяволите?
— Деликатен въпрос. — Тя бръкна в туниката си и извади малка стъкленичка със сребро. — В замяна на вашето съдействие съм готова да ви дам противоотрова. Вие, разбира се, сега идвате кротко и мирно с мен. Намирате се на стотици стъпки нагоре във въздуха, а в момента всички мои Полунощни са тук, преоблечени като лакеи. Ще се отнесат към вас позорно, ако се опитате да пробягате ако ще да са десет крачки по коридора.
— Вашите… Полунощни… Искате да кажете… Сигурно се шегувате, мамка му. Вие сте Паякът?
— Да — отвърна тя. — И боговете са ми свидетели, че е много приятно най-сетне да го заявиш в лицето на човек, който би го оценил.
— Но… — заекна Локи. — Паякът е… или поне аз си мислех, че Паякът е…
— Мъж? И вие, и всички останали в този град, мастер Трън. Винаги съм смятала, че предположенията на другите са най-доброто прикритие… А вие?
— Хммм. — Локи намери сили да се изкиска. Около раната плътта му пареше и изтръпваше, и това усещане се разпростираше. Определено не беше плод на въображението му. — Обесихте ме на собственото ми въже, доня Ворченца.