Стъклената кула все пак осигуряваше преграда между наблюдателя и гледката. Тук, навън, сякаш целият свят пропадаше надолу в огромна дъга. Той не се намираше на шестстотин стъпки горе във въздуха, а на хиляда, на десет хиляди, на милион — на някакъв необятен брой стъпки, подвластен само на боговете. Стисна здраво очи и се вкопчи в стъклената стена, все едно можеше да се просмуче в нея като хоросана в камъните. Потръпна. Свинското и петльовото в корема му въодушевено се втурнаха нагоре към гърлото му, а той беше на ръба да им угоди.
„Богове! — помисли си той. — Чудя се дали не се намирам върху прозрачната част на кулата? Сигурно е смешничко!“
Нещо над главата му изскърца. Той погледна нагоре и хлъцна.
Една от клетките се спускаше към него. Щеше да мине покрай него, на около три стъпки от мястото, където той се беше вкопчил за стената.
Беше празна.
— Уродливи страже! — прошепна Локи. — Ще го направя, но те моля само за едно, едно-единствено нещо! Щом приключа с това, нека веднага го забравя, мамка му! Открадни спомена от ума ми. Докато още дишам, никога повече няма да се изкачвам по-високо от три стъпки над земята! Хвала ти!
Клетката изскърца. Намираше се на десет стъпки над него, после на пет, а после дъното й се изравни с очите му. Обзет от паника, дишайки дълбоко на пресекулки, Локи се обърна и долепи гръб до стъклото. И небето, и светът под краката му изглеждаха толкова огромни, че погледът му не ги побираше. Богове, хич не му се мислеше за тях! Клетката се спускаше надолу — решетките й бяха там, на три стъпки над петдесет и няколко етажа във въздуха.
Той изкрещя и се оттласна от стъклената стена. Удари се в черното желязо на клетката и се вкопчи с ръце и крака по-отчаяно от всички котки, вкопчвали се някога в клонка. Клетката се залюля напред-назад, а Локи с всичка сила се мъчеше да не забелязва невероятните завихряния на небето и хоризонта. Вратата — трябваше да отвори вратата. Тя се затваряше здраво, за да не изпаднат пътниците, но ключалките не бяха сложни.
Ръцете му трепереха, сякаш беше ужасен мраз. Той напипа резето и успя да отвори вратата, а после предпазливо се промъкна вътре и с последния пристъп на ужасно виене на свят се пресегна и затръшна вратата след себе си. Седна на пода на клетката — дишаше жадно, дълбоко, и трепереше, къде от облекчение, къде от последиците от въздействието на отровата.
— Уф — измърмори той. — Така. Голям ужас си беше.
Издигаща се клетка, пълна с благородни гости, се изравни с Локи на двайсет стъпки вдясно от него. Изгледаха го твърде любопитно. Той им махна.
В ужас, че клетката може да увисне във въздуха, преди да стигне до земята и да тръгне обратно нагоре, той реши, че ако стане така, ще рискува да попадне в Двореца на търпението. Но клетката продължи надолу. Сигурно още не бяха развързали Ворченца и тя не можеше да предприеме нищо. Щом клетката се приземи, Локи се изправи. Лакеите в ливрея, които му отвориха вратата, се облещиха насреща му.
— Извинете — каза единият. — Но вие не бяхте ли… Дали… Вътре в клетката ли бяхте, когато тя тръгна от платформата?
— Разбира се! — заяви Локи. — Сянката, която сте видели да се стрелва от кулата? Птица. Най-грамаданската птица, която сте виждали някога. Щях да се напикая от страх, да ви кажа. Да ви питам, може ли да се вземе тук карета под наем?
— Идете на последния ред — рече лакеят. — Потърсете някоя с бяло знамение и фенери.
— Много съм ви задължен. — Локи прегледа надве-натри съдържанието на кесията на доня Ворченца. Количеството на златото и среброто вътре бе твърде задоволително. Щом излезе от клетката, той пъхна по един солон в ръката на всеки от лакеите.
— Птица беше, нали?
— Да, господине! — отвърна лакеят и докосна черната си шапка. — Най-грамаданската птица, която някога сме виждали!
6
Наетата карета го остави на Хълма на Шепота. Плати много добре, както се плаща за „Забравете, че сте препускали така“, и тръгна пеш на юг през Пепелището. Когато стигна до бърлогата им, беше може би шестият час на вечерта. Той нахлу през запречената с чердже врата с вик:
— Джийн, имаме адски шибан проблем…
Соколаря стоеше в средата на стаичката и го гледаше със самодоволна усмивка, скръстил ръце на гърдите си. Локи огледа картината за част от секундата: Ибелиус лежеше проснат до отсрещната стена и не мърдаше, а Джийн се гърчеше от болки в нозете на Вързомага.