— Джийн Танен — повтори Соколаря. — Стани, Джийн Танен. Стани. Имам задача за теб.
Разтреперан, Джийн се надигна първо на колене, а после се изправи на крака. Стоеше пред Соколаря. Локи все още не беше способен да помръдне.
— Джийн Танен — продължи Вързомагът. — Вземи брадвите си. В този миг нищо не може да те зарадва повече от това да вземеш брадвите си.
Джийн посегна под нара и извади Проклетите сестри. Хвана ги в двете си ръце и ъгълчетата на устата му се вдигнаха.
— Ти обичаш да ги използваш, нали, Джийн? — Соколаря раздвижи сребърната нишка в ръката си. — Обичаш да усещаш как се забиват в плътта… Обичаш да гледаш как блика кръв. О, да… Не се тревожи — имам достойна задача за тях.
Соколаря посочи Локи с пергамента.
— Убий Локи Ламора!
Джийн потръпна. Направи крачка към Локи, после се разколеба. Намръщи се и затвори очи.
— Изричам даденото ти име, Джийн Танен — заговори Вързомагът. — Изричам даденото ти име, истинското ти име, името на духа. Изричам твоето име. Убий Локи Ламора. Вземи брадвите си и убий Локи Ламора.
Джийн направи още една колеблива крачка към Локи. Брадвите му се издигнаха бавно. Като че стискаше зъби. От дясното му око се отрони сълза. Той пое дълбоко дъх и направи нова крачка. Изстена и издигна Проклетите сестри във въздуха.
— Не — прекъсна го Соколаря. — О, не. Чакай. Върни се назад.
Джийн се подчини и се отдалечи от Локи, който редеше наум молитви на облекчение, смесени с ужаса от предстоящото.
— Джийн е мека душица — рече Соколаря. — Но ти си истински слабак, нали? Ти си този, дето ме молеше да правя, каквото си искам, с теб, стига само да оставя приятелите ти на мира. Ти си този, който влезе в бъчвата със стиснати уста, когато можеше да предадеш приятелите си и може би да оцелееш… О, не. Знам как да поправя това. Джийн Танен, хвърли брадвите.
Проклетите сестри тупнаха тежко на земята в нозете на Соколаря. Миг по-късно Вързомагът заговори на призрачен език и размърда нишката в лявата си ръка. Джийн Танен изпищя и се строполи на земята, като потръпваше.
— Според мен ще е много по-добре — рече Соколаря — ти да убиеш Джийн, мастер Ламора.
Вестрис кресна на Локи. В крясъка й се долавяше странна нотка на подигравателен смях.
„Мамка му! — помисли си Локи. — О, богове!“
— Разбира се — продължи Соколаря, — ние сме наясно, че фамилното ти име е измислица. Но на мен не ми е нужно цяло име — дори и част от истинското име е предостатъчна. Ще се убедиш в това, Локи. Ще се убедиш, обещавам ти. — Сребърната нишка изчезна. Той отново потопи перо в мастилото и надраска нещо на пергамента.
— Да! — възкликна той. — Да. Ти отново можеш да се движиш. — И щом го каза, така и стана. Парализата отпусна Локи и той размърда предпазливо пръсти. Вързомагът отново извади сребърната нишка. Локи усети как нещо странно започна да витае във въздуха около него, някакъв натиск. Пергаментът отново засия.
— А сега — рече Соколаря — изговарям името ти, Локи. Изговарям даденото ти име, истинското име, името на духа. Изговарям твоето име, Локи. — Магьосникът ритна Проклетите сестри към Локи. — Стани. Стани и вземи брадвите на Джийн Танен. Стани и убий Джийн Танен.
Локи се надигна на колене и остана на четири крака.
— Убий Джийн Танен.
Разтреперан, той посегна към една от брадвите, придърпа я към себе си и запълзя напред, стиснал брадвата в дясната си ръка. Дишаше на пресекулки. Джийн Танен лежеше в краката на Вързомага, само на три-четири крачки, проснат по очи в хоросановия прах.
— Убий Джийн Танен.
Локи се спря в нозете на Соколаря, извърна бавно глава и впери поглед в Джийн. Едното от очите на грамадния мъж бе отворено, не мигаше. В него се четеше неподправен ужас. Устните на Джийн трепереха беззвучно и се мъчеха да изговарят някакви думи.
Локи се изправи, издигна брадвата и нададе безсловесен рев.
Замахна с тежката топка и тя се заби право в чатала на Соколаря. Сребърната нишка и пергаментът изпаднаха от ръцете му, той изохка и падна по очи, стиснал слабините си.
Локи се завъртя надясно — очакваше мигновена атака от скорпионовия сокол, но за негово учудване птицата бе паднала долу и се гърчеше на пода. Крилете й пърхаха във въздуха. От човката й излизаха задавени писъци.
Локи се усмихна с най-жестоката усмивка, която се бе появявала на лицето му през целия му живот, и стана.