— Ти обеща — изстена Соколаря. — Ти обеща!
— Нищо не съм ти обещал. Но на мъртвите си приятели съм обещал това-онова.
Локи се врътна на пети и излезе. Джийн започна отново да нагрява кинжала на пламъка. Писъците на Соколаря придружаваха Локи надолу по осеяната с отломки улица и заглъхнаха в далечината, когато той зави на север и се затича към Хълма на шепота.
4
Минаваше осмият час на вечерта, когато Локи отново стъпи на плочите под Петте кули на Камор. Пътят на север му беше създал грижи. Сред бандите пияни гуляйджии с притъпени сетива (и разум) и стражите на постовете в Алчегранте (Локи най-сетне успя да ги убеди, че е писар, тръгнал на север да се срещне със свой познат, който си тръгва от празненството на Херцога; освен това им пробута „подарък за лятното слънцестоене“ — златни тайрини от малкия запас, скрит в ръкава му) той се почувства късметлия, че изобщо се е добрал. Измамната светлина щеше да изгрее след час и четвърт. Небето вече почервеняваше на запад и се наливаше с тъмносиньо на изток.
Мина покрай безбройните редици от карети около кулите. Конете тропаха и цвилеха. Много от тях се бяха облекчили върху красивите каменни плочи на най-големия двор в Камор. Лакеи, стражи и слуги се суетяха на групи, похапваха и зяпаха Петте кули, където великолепието на предстоящия залез обагряше стените от елдерглас с причудливи, свежи цветове.
Локи беше толкова увлечен в мислите какво да каже на мъжете при издигащите клетки, че не забеляза Конте, докато по-високият и по-силен мъж не го хвана с ръка за врата и не заби единия от дългите си ножове в гърба му.
— Брей, брей — рече той. — Мастер Феруайт. Боговете са милостиви. Нищо не казвай, само ела с мен.
Конте го поведе или по-скоро го повлече към една карета наблизо. Локи я позна — с нея беше пристигнал на празненството заедно със София и Лоренцо. Представляваше черен лакиран сандък с прозорец отстрани, срещу вратата. Пердето беше спуснато, а кепенците на прозореца — здраво затворени.
Хвърлиха Локи на една от тапицираните седалки в каретата. Конте залости вратата и се настани на отсрещната седалка с готов за нападение нож.
— Конте, моля те — рече Локи, без да си прави труда да докарва акцента на Феруайт. — Трябва да се върна в Гарвановия обсег. Всички вътре ги грози страшна опасност.
Локи не подозираше, че някой е способен да нанася такива ритници от седнало положение. Конте се подпря на седалката със свободната си ръка и му показа, че това е възможно. Тежкият ботуш на телохранителя го отпрати в ъгъла на каретата. Локи си прехапа езика и усети вкуса на кръвта. Главата му се тресна в дървената стена.
— Къде са парите, лайненце такова?
— Взеха ми ги.
— Да бе, да. Шестнайсет хиляди и петстотин цели крони?
— Не точно — забрави допълнителните разходи за храна и развлечения на Подвижния…
Ботушът на Конте отново се стрелна и Локи се просна в отсрещния ъгъл на каретата.
— Мамка му, Конте, не са у мен! Не са! Взеха ми ги! И в момента това не е важно!
— Нека да ти кажа нещо, мастер Лукас Твойта Мамица Феруайт. Бил съм се на Хълма на Портата на боговете. Тогава бях по-млад от тебе.
— Браво на тебе, но не ми пу… — и за тези думи изяде още един ботуш.
— Бях на Хълма на Портата на боговете — продължи Конте — и бях твърде млад, мамка му, най-здравата наплашеното хлапе копиеносец на Херцога в онази суматоха. Здравата бях загазил — знамето ми беше затънало почти до гуша в лайна, пък и верарците и кавалерията на Бесния граф… Конницата ни се беше изтеглила, враговете напираха към моята позиция. Нашите каморски благородници търтиха да бягат и да се спасяват, само с едно шибано изключение.
— Не съм чувал нещо, дето чак пък толкова да няма връзка с… — рече Локи и се премести към вратата. Конте вдигна ножа и го убеди да се върне на мястото си.
— Барон Иландро Салвара — завърши Конте. — Той се би, докато конят му не падна мъртъв под него. Би се, докато не получи четири рани и се наложи да го издърпат от бойното поле за краката. Всички останали благородници се държаха с нас като с боклуци. Салвара едва не падна убит, докато се мъчеше да ни спаси. След като се уволних от служба при Херцога, няколко години служих в градската стража. Когато работата се сговняса, помолих стария дон Салвара да ме приеме и му разказах, че съм го видял при Хълма на Портата на боговете. Казах му, че ми е спасил шибания живот и че иде му служа до края на неговия, ако ме вземе на служба. И той ме взе. Когато почина, реших да остана и да служа на Лоренцо. Ха си мръднал пак към вратата, ха съм ти пуснал кръвчица да ти охладя мерака.