— Капитан Рейнарт — рече тя. — Спомням си, че видях закачени на колана ви чифт ръкавици. Може ли да ми ги заемете?
Рейнарт й подаде чифт черни кожени ръкавици и тя ги нахлузи.
— Не е особено мъдро да приемаш твърде много неща за даденост. Отравянето при допир е детска игра — рече тя разсеяно и прокара пръст по повърхността на скулптурата, като я оглеждаше внимателно. Смени на няколко пъти позата си и всеки път бръчката на челото й ставаше все по-дълбока.
— Не виждам никакъв отвор в стените. — Тя отново се изправи. — Дори шев няма. Много добра изработка. Ако приспособлението трябва да изпуска дим, не си представям откъде ще излезе той. — Тя почука с облечения си с ръкавица пръст по едното от стъклата. — Освен ако… — И тя пак почука по стъклото. — Това стъкло ние наричаме декоративно стъкло. То е тънко и крехко. Не се използва често за скулптури и никога не го използваме в лабораторията, защото не издържа на нагряване…
Тя извърна глава към Локи. Бадемово русите й къдри се разпиляха като ореол.
— Казахте, че в тези скулптури има гърнета с огнено масло, така ли?
— Така чух от един човек, който много искаше да не изгуби езика си — отвърна той.
— Сигурно е това — рече тя. — Огненото масло нагрява много силно вътрешността на затворен метален съд. То ще пръсне стъклото — ще пръсне стъклото и димът ще излезе навън! Капитане, извадете рапирата си, моля. Бих искала да я използвам.
И да имаше някакви скрупули, Рейнарт успя да ги прикрие, извади рапирата и внимателно й я подаде откъм дръжката. Тя огледа сребърната дръжка, кимна и удари стъклото с нея. То се пръсна с пронизителен звън. София обърна рапирата и разбута с острието стъкълцата по краищата, а после я върна на Рейнарт. Тълпата, която наблюдаваше, зашушна и завъзклицава, едва удържана от тънката дъга на непрекъснато извиняващите се Рейнартови черноризци.
— Внимавай, София — обади се дон Лоренцо.
— Не учи моряка как да сере в океана — измърмори тя и погледна през прозорчето, около педя и половина широко в основата и леко стесняващо се към върха. Бръкна вътре с облечената си с ръкавица ръка, докосна една от подвижните алхимични светлини, завъртя китка и я извади навън.
— Не е прикрепена към нищо — отбеляза тя и остави кълбото на земята до себе си. — О, богове! — прошепна, щом погледна отново през прозорчето, без светлините да й пречат. Закри уста с ръка и се изправи колебливо, разтреперана.
Доня Ворченца отиде при нея.
— Е?
— Призрачен камък — изрече в ужас доня Салвара. — Скулптурата е пълна с Призрачен камък. Виждам го и усещам мириса на праха. — Тя потръпна, както потръпват някои хора, когато голям паяк им пресече път. — Само в тази скулптура има достатъчно, че да стигне за цялата кула! Май твоят Капа Раза е искал да се презастрахова.
Доня Ворченца се загледа през прозореца със северен изглед към Камор. Небето бе забележително притъмняло, откакто домъкнаха Локи при нея за втори път.
— София — рече графиня Кехлибарено стъкло. — Какво можем да предприемем? Можем ли да предотвратим запалването?
— Не ми се вярва — отвърна доня Салвара. — Не видях алхимичните фитили, сигурно са скрити под Призрачния камък. Възможно е и да се запалят, ако се пипнат. Лесно бих могла да изработя подобен механизъм в моята лаборатория. Опитът да се обезвреди може да доведе до не по-добри последици от запалването им.
— Трябва да ги изнесем от кулата — обади се Рейнарт.
— Не — възрази София. — Димът от Призрачния камък се издига във въздуха, той е по-лек от него. Съмнявам се, че ще можем да ги отнесем достатъчно далече до изгрева на Измамната светлина. Ако се запалят в подножието на Гарвановия обсег, надигналият се стълб от дим пак ще ни достигне. Най-добре би било да ги потопим във вода. За няколко минути водата обезврежда Призрачния камък. Огненото масло ще се запали, но няма да има бял дим. Де да можехме да ги метнем в Анджевин!
— Не можем — потвърди Ворченца, — но можем да ги пуснем в резервоара на Небесната градина. Той е десет стъпки дълбок и петнайсет — широк. Достатъчно ли е?
— Да! Остава ни само да ги качим горе.
— Стефан… — започна доня Ворченца, но капитан Рейнарт вече се беше задействал.
— Дами и господа! — изрева той с пълно гърло. — Настоятелно молим за вашата помощ в името на Херцог Никованте. Нощно стъкло, при мен! Искам да ни се направи път до стълбището, дами и господа. Моите извинения, но ако някой се изпречи на пътя ми, ще се отнеса крайно нелюбезно с него.