— Ще ми липсвате, доня Ворченца — рече Локи. — И вие също, господарю и господарке Салвара. Поднасям ви извиненията си за това, че по-голямата част от богатството ви е затрупана с лайна. Надявам се, че можем да останем приятели.
— Само да си стъпил пак в къщата ми — рече доня София — и ще станеш на прибор в лабораторията ми!
7
Синя светлина проблясваше от платформата за качване на Гарвановия обсег. Дори и на фона на променливото сияние на Измамната светлина тя изпъкваше достатъчно, че да бъде видима от поста на покрива на Двореца на търпението. Само след мигове капаците на сигналните фенери започнаха бързо да се отварят и затварят. Съобщението прелетя във въздуха над главите на хилядите гуляйджии и стигна до местоназначението си — Арсенала, Южната игла, Остатъците.
— Света мамице! — възкликна сержантът на пост в кулата на самия връх на Южната игла и примига, за да си избистри погледа, като се чудеше дали е преброил правилно проблясъците, а после, измъчван от угризения на съвестта, подпъхна незаконния си мях с вино по случай празника под стола.
— Сержант — обади се по-младият му колега. — Този кораб май е намислил нещо ужасно шантаво.
Люлеейки се по водите на Старото пристанище, „Задоволство“ бавно се обръщаше на бакборд; виждаха се моряци, покачени по главната и предните мачти, готови да спуснат платната. Десетки малки тъмни силуети се движеха по палубата, осветени двойно от сиянието на жълтите фенери и блясъка на Измамната светлина.
— Готви се за отплаване, началник, смята да отплава в открито море! Откъде се взеха всички тези хора? — възкликна по-младият.
— Не знам — отвърна сержантът. — Но току-що дойде сигнал. Милостиви богове, те възнамеряват да потопят проклетия кораб с жълтите фенери.
По цялата периферия на Отпадъците започнаха да присветват оранжеви светлинки. Всяка малка кула с катапулта разполагаше с маслени фенери за извънредни случаи, които служеха да сигнализират кога те са оборудвани с хора и готови за действие. В Арсенала забиха барабани. Из целия град, надвивайки ехтящото мърморене на празничните тълпи, отекнаха сбирки.
Една от катапултите на брега стреля с гръм и трясък. Камъкът прелетя като размазана сянка във въздуха, но пропусна целта с няколко ярда и вдигна бял фонтан край щирборда на фрегатата.
Следващата катапулта изстреля в дъга оранжево-бял огън, който сякаш увисна в небето — хипнотично знаме от горяща светлина. Стражите от Южната игла проследиха със страхопочитание как той се стовари върху палубата на „Задоволство“ и пръсна огнени пипала във всички посоки. Мъжете се разтичаха като луди — виждаше се, че някои от тях са се подпалили. Един скочи зад борда и цопна във водата като жив въглен в локва.
— Богове, това е огнено масло! — възкликна по-младият. — То дори и във водата няма да спре да гори!
— Е, дори и акулите обичат печено месо — изкиска се сержантът. — Горките копелета.
Един камък се вряза в борда на фрегатата и разпръсна дървените перила на трески, които се разхвърчаха навсякъде. Мъжете тичаха, крещяха и падаха по палубата. Огънят беше обхванал и платната, и такелажа въпреки трескавите усилия на екипажа да го овладее с пясък. Още едно огнено буре избухна на квартердека. Мъжете и жените около кормилото бяха погълнати от ревящ ореол от бял пламък. Нямаха време дори да изпищят.
Камъните валяха върху кораба и разкъсваха няколкото плющящи на вятъра платна. Пожари се разгаряха на кърмата, на носа, навсякъде. Оранжеви, червени и бели пръсти опипваха палубите и се издигаха в небето заедно с обагрения в няколко цвята дим. В обсега на дузина заредени катапулти невъоръжената и почти неподвижна фрегата нямаше никакъв шанс. Пет минути след като сигналът бе даден от Гарвановия обсег, „Задоволство“ се превърна в клада — планина от червено-бял огън, която се издигаше над водата: вълнисто червено огледало под корпуса на умиращия кораб.
Стрелците заеха позиция на брега, готови да застрелят всеки оцелял, който се опита да доплува до него, но такива нямаше. Сред огъня, водата и чудовищата, спотайващи се в дълбините на пристанището, стрелите бяха ненужни.
8
Лучано Анатолиус, Сивия крал, Капа на Камор, последният оцелял от рода си, стоеше сам на горната палуба на Плаващия гроб под копринените балдахини, плющящи на Вятъра на палача, под тъмното небе, което отразяваше миражното сияние на Измамната светлина, и гледаше как корабът му гори.