Гледаше на запад, а червеният огън бушуваше в очите му. Дори не мигна — погледна на север, към светещата кула Гарванов обсег, където проблясваха сини и червени светлини и нито облаче блед дим не се издигаше към небето.
Стоеше сам на палубата на Плаващия гроб и не плачеше, макар че в душата си в този миг не желаеше нищо друго така силно, както да заплаче.
„Черин и Раиза нямаше да заплачат“ — рече си той. — Майка ми и баща ми нямаше да заплачат; те не заплакаха, когато хората на Барсави изкъртиха с ритници вратата им посред нощ. Нощта, когато баща му умря, след като се мъчи да ги защитава достатъчно дълго, та Гизела да успее да го измъкне — заедно с малките близначки през задната врата.
„Задоволство“ изгаряше пред очите му, но наум той отново тичаше през тъмните градини, тринайсетгодишен, и се препъваше по познатите пътеки, клонките шибаха лицето му, горещи сълзи се стичаха по бузите му. Във вилата зад тях ножове се издигаха и падаха, малко момиченце плачеше за майка си… а после плачът внезапно секна.
— Никога няма да забравим! — бе казала Раиза в тъмния трюм на кораба, който ги откара в Талишам. — Никога няма да забравим, нали, Лучано?
Малката й ръчичка хвана здраво неговата. Черин спеше неспокойно от другата му страна, мънкаше и плачеше насън.
— Никога няма да забравим — бе отговорил той. — И ще се върнем. Обещавам ти, някой ден ще се върнем.
Той стоеше на палубата на крепостта на Барсави в Камор и нямаше власт да стори нищичко, докато смъртта на кораба му боядисваше водите на Старото пристанище в кървавочервено.
— Капа Раза? — обади се колеблив глас зад гърба му. Някакъв мъж се беше качил по коридора от долните галерии. Един от Ромовите псета от екстравагантния хазартен кръг, заформил се в тронната му зала. Той се обърна бавно.
— Капа Раза, току-що донесоха това… Един от Резачите на Измамната светлина, ваша светлост. Казва, че някакъв мъж в Пепелището му дал един тайрин и му казал веднага да ви отнесе това.
Мъжът му подаде торба от зебло. Върху нея с разкривени черни букви бе написано „РАЗА“. Мастилото като че още не беше изсъхнало.
Лучано пое торбата и махна на мъжа да се оттегли. Ромовото псе хукна по коридора и изчезна — онова, което прочете в очите на господаря си, никак не го зарадва.
Капа на Камор отвори торбата и се вторачи в тялото на скорпионов сокол — обезглавен скорпионов сокол. Той обърна торбата наопаки и изсипа съдържанието и на палубата. Главата и тялото на Вестрис тупнаха върху дъските. Сгънат и изцапан с кръв пергаментов лист изпадна подире им. Той го грабна и го разгъна.
ИДВАМЕ
Лучано дълго гледа писмото — може да са били пет секунди, а може и пет минути. После го смачка и го пусна на пода. То падна на палубата, търколи се и се спря до изцъклените, втренчени очи на Вестрис.
Щом идваха, значи идваха. Щеше да има достатъчно време да избяга, когато разчисти и последния си личен дълг.
Слезе по стълбището в долната галерия, в светлината и шума на празненството, което беше в разгара си. Мирисът на дим и пиене витаеше във въздуха; дъските скърцаха под обутите му в ботуши крака, докато бързаше надолу по стълбите.
Мъжете и жените вдигаха погледи от картите и заровете, когато той ги подминаваше. Някои му махаха и крещяха поздрави или славословия, но никой не получи отговор. Капа Раза отвори вратата на покоите си (бившите покои на Барсави) и хлътна вътре за няколко минути.
Когато отново излезе, беше облечен като Сивия крал, в старата си кожена жилетка и бричове със сивия цвят на мъгла, сивите ботуши от акулова кожа с потъмнелите сребърни токи, сивите ръкавици на фехтовач, напукани по ставите от употреба, със сивата си връхна дреха и наметало с вдигната качулка. Наметалото се ветрееше подире му, когато закрачи напред. Светлините на Плаващия гроб блещукаха по оголената стомана на извадената му рапира.
Празненството утихна на мига.
— Вън! — кресна той. — Излезте вън и стойте по-далече. Оставете вратите отворени. Без стражи. Измитайте се, докато още ви давам възможност.
Карти политнаха към палубата. Зарове тракаха по дървото. Мъжете и жените наскачаха на крака и помъкнаха със себе си пияните си другари. Бутилки се търкаляха и вино се лееше, докато траеше отстъплението. След няма и минута Сивия крал стоеше сам в центъра на Плаващия гроб.
Той се отправи бавно към сребърните върви, висящи от тавана откъм щирборда на стария галеон. Дръпна една от тях и белите светлини на полилеите угаснаха. Дръпна друга и завесите, закриващи високите прозорци на стаята, се дръпнаха и отвориха тронната зала към нощта. Дръпване на трета връв — и червени алхимични глобуси пламнаха в тъмни ниши по стените. Сърцето на дървената крепост се превърна в пещера, огряна от карминена светлина.