Той седна на трона, подпрял рапирата на коленете си, а червените светлини палеха огньове в очите му под ниско нахлупената качулка.
Седеше на трона и чакаше последните двама Джентълмени копелета да го намерят.
9
Когато преполови единайсетият час на вечерта, Локи Ламора влезе в тази тронна зала и застана с ръка на рапирата си, втренчен в Сивия крал, седящ на трийсетина ярда от него в потъналата в тишина зала. Локи дишаше тежко, и то не само заради пътуването на юг — беше изминал по-голямата част от разстоянието с откраднат кон.
Усещането от дръжката на Рейнартовата рапира в дланта му беше едновременно вълнуващо и ужасяващо. Той знаеше, че в ръкопашния бой вероятно отстъпва на противника си, ала кръвта му кипеше. Дръзко вярваше, че гневът, скоростта и надеждата ще го крепят в онова, което му предстои. Той прочисти гърло.
— Сиви кралю.
— Трън на Камор.
— Доволен съм — рече Локи. — Мислех, че вече може и да сте потеглили. Но, извинявайте… онази фрегата ви беше нужна, нали? Накарах моята добра приятелка графиня Кехлибарено стъкло да я прати на дъното на шибания залив.
— Това дело — заговори Сивия крал с уморен глас — ще изгуби вкуса си за вас след няколко минути, уверявам ви. Къде е Джийн Танен?
— Идва насам — отвърна Локи. — Идва.
Той бавно тръгна напред и съкрати разстоянието помежду им наполовина.
— Предупредих Соколаря да не си играе с Танен — рече Сивия крал. — Очевидно не е послушал предупреждението ми. Поздравявам и двама ви за невероятната издръжливост, но се боя, че бих ви направил услуга, като ви убия, преди Вързомаговете да са ви отмъстили.
— Вие предполагате, че Соколаря е мъртъв — отвърна Локи. — Той още диша, но, ех… никога повече няма да свири на музикални инструменти.
— Интересно. Как го постигнахте, чудя се? Защо Богинята на смъртта не иска да ви духне като свещ? Ще ми се да знам.
— Майната им на вашите желания. Защо вие постъпихте така, Лучано? Защо не се опитахте честно да се договорите с нас? Можеше и да постигнем договореност.
— Можеше — рече Сивия крал. — Но нямаше място за „можеше“, Ламора. Съществуваха само моите нужди. Вие притежавахте онова, от което аз имах нужда, и бяхте твърде опасни, че да ви оставя да живеете, след като се сдобия с него — и вие пределно го изяснихте.
— Но можеше да се задоволите с най-проста кражба — рече Локи. — Всичко бих ви дал, за да опазя живи Кало и Галдо и Дървеницата. Всичко — ако ми поставехте така нещата.
— Защо един крадец да не се бори, за да запази натрупаното?
— Защото притежава нещо по-добро — отвърна Локи. — За нас кражбите бяха по-важни, отколкото трупането. Ако трупането беше толкова хубаво, щяхме поне да измислим какво да го правим всичкото това натрупано, мамка му!
— Лесно е да се говори, когато всичко вече е минало — въздъхна Сивия крал. — Но щяхте да кажете нещо друго, когато бяха още живи.
— Ние крадяхме от благородниците, задник такъв. Крадяхме изключително от тях. От всички хора да изберете точно нас… Вие помогнахте на благородниците с опита си да ни извадите извън играта. Поднесохте дар на най-омразните си хора, да му се не види.
— Значи сте ги отървавали от парите им, мастер Ламора, като скрупульозно сте се въздържали от отнемане на живот по време на процеса… да ръкопляскам ли? Да ви нарека свой брат по оръжие? Винаги има още пари. Кражбата сама по себе си не би могла да им даде урока, който заслужават.
— Как можахте, Лучано? Как човек, изгубил онова, което сте изгубили вие, който изпитваше към Барсави такива чувства, можа да стори същото и на мен?
— Същото? — Сивия крал се изправи и стисна дръжката на рапирата си. — Същото? Дали родителите ви са били убити в леглото, за да се потули една лъжа, мастер Ламора? Дали малките ви братя и сестри са паднали под ножа, та никога да не пораснат и да си отмъстят?
— Аз загубих трима братя от вашите ръце — отвърна Локи. — Едва не загубих четирима. Нямаше нужда от това. Когато си мислехте, че сте приключили с мен, се опитахте да убиете стотици. Деца, Лучано, деца — родени години след като Барсави е убил родителите ви. Сигурно е хубаво да си справедлив, но от моето място това ми изглежда като шибана лудост.