— Ами идеята? — попита Окови. — Съдбовната идея изцяло твоя ли беше?
— Да — кимна енергично момчето. — Изцяло моя. Бях сам, когато ми хрумна. Видях едни жълтодрешковци на патрул и се сетих… сетих се… за палките им и за мечовете им и си викам, ами ако те пребият Веслин, ако те си намерят някаква причина да не им е симпатичен?
Локи спря да си поеме дъх.
— И се замислих, ама не можех да го измисля. Не знаех как. И тогава си викам, ами ако не ги е яд на Веслин? Ако ги използвам като предлог да накарам господаря да му се ядоса?
Окови кимна мъдро.
— И откъде намери монетите от бяло желязо?
Локи въздъхна.
— Улиците. Всички ние, дето мразехме Веслин, крадяхме повече. Отваряхме си очите, гепвахме, бъхтехме се здравата. Отне ни седмици. Цяла вечност! Исках бяло желязо. Най-сетне намерих от един дебелак, целият облечен в черно. Черна вълна. Със смешни връхни дрехи и вратовръзки.
— Вадран. — На Окови като че му беше забавно. — Сигурно търговец, дошъл по някаква работа. В началото твърде горд, че да се облича според сезона, а понякога и твърде стиснат, че да посети някой местен шивач. Значи сдоби се с бяло желязо. Цяла крона.
— Всички искаха да я видят. Всички искаха да я пипнат. Давах им, но ги карах да си траят. Карах ги да обещаят, че няма да говорят за това. Казах им, че така ще спипаме Веслин.
— И какво направи с твойта монета?
— Сложих я в една кесия, малка кожена кесийка. От онези, дето ги крадяхме непрекъснато. И я скрих в града, за да не ни я вземат. На едно място, което знаехме и където големите не можеха да влязат. И един ден, когато Веслин и приятелите му ги нямаше на хълма, я взех и се прибрах по-рано. Дадох медни монети и хляб на по-големите момичета на вратата, но монетата беше в обувката ми. — Тук Локи замълча и се заигра с малката лампа така, че червеното сияние да затрепти по лицето му. — Сложих я в стаята на Веслин — тази, в която спяха с Грегор, една от хубавите сухи гробници. В центъра на хълма. Намерих един разклатен камък в зида и я скрих там и след като се уверих, че никой не ме е видял, помолих за среща с господаря. Казах, че някои от нас са видели Веслин в един от жълтодрешковските участъци в Теснините. Фортове, участъци. Нали знаеш. Че той е взел пари от тях. Че ни ги е показал и ни е казал, че ако го изкажем, ще ни продаде на жълтодрешковците.
— Невероятно. — Окови се почеса по брадата. — Знаеш ли, че не мънкаш и не заекваш толкова, когато обясняваш как си прецакал някого?
Локи мигна, после вирна брадичка и се втренчи в Окови. Възрастният се разсмя.
— Не беше критика, синко. Не исках да заприщя потока. Продължавай с историята. Как разбра, че бившият ти господар ще се обиди от това? Предлагали ли са някога жълтодрешковците пари на теб и твоите приятели?
— Не — отвърна Локи. — Не, но знаех, че господарят дава пари на тях. За услуги, за информация. Виждахме го как слага монети в кесии понякога. И реших, че сигурно и обратното ще важи.
— Аха. — Окови бръкна в гънките на робата си и извади плосък кожен портфейл с цвета на изпечени тухли на светлината на лампата на Локи. Извади от него книжка, върху която изтръска черен прах от друг ъгъл на портфейла. Сви бързо хартията в стегнат цилиндър и с изискана грация запали единия й край, като я поднесе към лампата. Скоро издухваше призрачни сиви кълба дим нагоре, за да се слеят с призрачните сиви облаци. Прахът миришеше на горена борова смола.
— Прости ми — рече Окови и се отмести надясно, за да издухва дима няколко стъпки встрани от момчето. — Позволявам си да пуша само два пъти на вечер — силното преди вечеря, а лекото след. Всичко става по-вкусно.
— Значи оставам за вечеря?
— Охо, мойто малко нахално съглашателче! Да кажем, че ситуацията се нагажда според обстоятелствата. Хайде, довърши историята си. Подхвърлил си на стария си господар, че Веслин работи като извънреден член на прочутата каморска полиция. Сигурно се е разбеснял.
— Каза, че ще ме убие, ако лъжа. — Локи също се дръпна надясно, още по-далече от дима. — Но аз казах, че е скрил монетата в стаята си. Неговата и на Грегор. И… той направо я разпарчадоса. Бях скрил монетата много добре, но той я намери. Както и трябваше.
— Ммм. И какво очакваше да се случи после?
— Не знаех, че ще ги убият! — Окови не долавяше истинска мъка в тихия, пламенен глас, но в него май присъстваше истинско озадачение и яд. — Исках той да набие Веслин. Мислех, че сигурно ще го пребие пред всички нас. Повечето вечери ядяхме заедно. Целият хълм. Издънилите се трябваше да правят фокуси или да сервират и да чистят всичко, или да ги държат за бой с пръчки. Да пият джинджифилово масло. Мислех си, че му се полага нещо такова. Може би всичко това.