— Изяснихте го. — Доня София постави длан на лявото рамо на съпруга си. — Но тези ограничения все още не са предложение.
— Простете, милостива доня София, че ви говоря така. Но трябва да разберете — това е най-важното начинание, предприемано някога от Дома на Бел Остер. Ние с Грау държим в уязвимите си ръце бъдещето на нашето предприятие. В този момент аз не мога да ви говоря просто като Лукас Феруайт. Аз съм Домът на Бел Остер. Трябва да разберете, че някои неща не са изложени на масата, дори и с най-далечен намек.
Семейство Салвара кимна, София малко по-бавно от Лоренцо.
— А сега замислете се върху ситуацията. Война застрашава Емберлен. Нашите лозя и имоти все едно вече сме ги загубили. Както казах, без тези лозя всъщност няма да се произвежда остершалинска ракия и колко време ще продължи това, е известно само на Същностите. Десет години? Едно поколение? Дори и когато си върнем лозята, на почвата ще й трябват години да се съвземе. Така се е случвало вече три пъти. Много, много години наред единствената налична нова остершалинска ракия ще идва от онази част от шестте хиляди бурета, която успеем да прекараме от Емберлен като нощни крадци. Представете си търсенето. Нарастването на цената.
Устните на дона мърдаха неволно, докато пресмяташе. Доня София бе вперила поглед с набърчено чело в далечината. Остершалинската ракия бе най-хубавата и най-търсената известна алкохолна напитка. Дори и алхимичните вина на Тал Верар в стотиците си омагьосани разновидности не бяха толкова скъпи. Една-единствена бутилка от половин галон от най-младата остершалинска ракия, която можеше да се намери, струваше на дребно цели трийсет крони. Цената нарастваше рязко с годините й на отлежаване. А с изненадващия дефицит, сигурни доставки и без перспектива за нова реколта остершалинско грозде?
— Мамка му и проклятие! — възкликна Конте, неспособен да се сдържа, когато въпросните суми потънаха зад умствения му хоризонт. — Моля за прошка, доня София.
— Редно си е. — Тя гаврътна чашата си и я пресуши на един дъх, както никак не подобаваше на дама. — Сбъркал си в сметките. Това ще струва най-малко три мамки и проклятия.
— Домът на Бел Остер — продължи Локи — желае да влезе в партньорство с вас, с база Камор, за складиране и продажба на остершалинска ракия по време на нашето… междуцарствие. В замяна на вашата помощ за пренасянето й от Емберлен в момент на изключителна нужда ние сме готови да ви предложим петдесет процента от печалбите от продажбата на всичко, което пренесете за нас. Повтарям, обмислете ситуацията и цената на остершалинската ракия по време на дефицит. Може да си възвърнете десеторно първоначалната си инвестиция само през първата година. Дайте ни пет години, или десет…
— Да. — Дон Лоренцо се заигра с очилата си. — Но, Лукас, простете. Някак си, докато седите тук и разказвате за вероятното затриване на вашия дом и преместването ви в град на петстотин мили южно оттам, вие не ми звучите… съвсем недоволен.
Локи му пусна особено умилителната крива усмивка, която бе упражнявал седмици наред пред огледалото.
— Когато господарите ми схванаха същността на сегашното си положение, някои от тях предположиха, че е трябвало да създадем изкуствен дефицит още преди години. Понастоящем сме решени да превърнем болезненото затруднение във величествено завръщане. Тези шест хиляди бурета, продавани на дефицитна цена години наред… Можем да се върнем в Емберлен със състояние, надхвърлящо всичко, което ще изоставим. А що се отнася до вашето собствено положение…
— Не говорим за стотици или хиляди крони. — Доня София излезе от умисления си транс. — Говорим за милиони. Дори и поделени между нас.
— Много е вероятно — рече Локи. — Господарите ми са готови и да предоставят още една компенсация след успешното ни завръщане в Емберлен и възстановяването на остершалинските лозя. Предлагаме на вашето семейство оттам нататък постоянен дял в делата на Бел Остер — несъмнено без възможност за контрол, но все пак нещо достойно. Десет, до петнайсетпроцентов дял. Вие ще сте първите чужденци и, надяваме се, единствените, на които е предложен такъв.
Последва пауза.
— Това е… много привлекателно предложение — заговори най-сетне дон Салвара. — А само като си помисля, че всичко това е щяло да тупне в скута на Якобо просто ей така! В името на боговете, Лукас, ако някога пътищата ни с онези крадци отново се пресекат, ще им благодаря, че са уредили запознанството ни.